Жестоки игри [bg]

В дневната се побираше само едно канапе с дамаска с растителен мотив, една маса и телевизор. На една от стените бе окачена рисунка на Маунт Рейниър, която обаче приличаше повече на репродукция от стар календар. Имаше и няколко пожълтели снимки — сковани, нещастни на вид хора от времето на треската за злато.

— Моите предци. Дошли са тук от Оклахома през 1902. — Думите й прозвучаха като извинение.

В отсрещния край на стаята имаше недоремонтирана открехната дървена врата, иззад която току се разнасяха бурни аплодисменти, групов смях или подвиквания — най-вероятно от телевизионно състезание.

— Тя е там.

— Чудесно, госпожо Куин. Няма да я безпокоим, преди да сме готови да си поговорим с нея.

Жената кимна разсеяно.

— Обикновено не може да гледа дневните състезания, докато е на училище. Сега си наваксва.

— Може ли да седнем, госпожо?

— О, да, да.

Тя хвана с две ръце хавлията на главата си и изпърха до съседната стая. Донесе пепелник и го остави в края на масата. Двамата с Майло се настанихме на канапето, а тя си придърпа някакъв странен образец на тръбна мебел — вероятно стол — от кухнята. Въпреки че беше доста слаба, бедрата й бяха налети. Извади отнякъде цигари, запали една и си дръпна така, че бузите й хлътнаха.

Майло заговори пръв.

— На колко години е дъщеря ви, госпожо Куин?

— Бонита. Наричайте ме Бонита. Детето се казва Мелъди. Миналия месец навърши седем. — Споменаването на дъщеря й, изглежда, особено я изнервяше. Тя дръпна ожесточено от цигарата, сякаш бе последната в живота й. Пръстите на другата й ръка се свиваха и разтваряха в забързан каданс.

— Мелъди може да се окаже единственият ни свидетел на престъплението. — Майло ми направи тайничко гримаса на отвращение. Знаех какво си мисли. Комплексът сигурно имаше от седемдесет до сто обитатели, а единственият свидетел се бе оказал някакво си дете.

— Боя се за нея, детектив Стърджис. Ами ако още някой разбере? — Бонита Куин се втренчи в пода, сякаш за да разгадае мистичните тайни на Ориента.

— Уверявам ви, госпожо Куин, никой няма да научи. Доктор Делауер е работил многократно за полицията като консултант. — Каква безсрамна лъжа. — Той осъзнава чудесно необходимостта от професионалната тайна. — В желанието си да я успокои Майло се протегна, за да я потупа по рамото. Тя така се сепна, че очаквах да изхвърчи през покрива. — Всички психолози спазват пълна секретност при работата с пациентите си. Така ли е, доктор Делауер?

— Безспорно. — Хич не ми се искаше да нагазвам в блатото, което представляват детските права според закона.