Кървава роза [bg]

Монроу приклекна, така че погледът му да се изравни с този на Рен. — Все още имаш избор. Ела с мен и ще разбереш кой си в действителност. Остави всичко това зад себе си.

Краткият, остър лай, откъснал се от гърдите на Рен, завърши с объркано изскимтяване. Останалите три вълка все така настъпваха, без изобщо да ги интересува, че врагът им току-що бе свалил оръжие.

Ръката на Конър се обви около врата ми, улавяйки ме в болезнена хватка.

— Не бива да гледаме — отсече той и с усилие ме задърпа към прага.

— Рен, моля те! — провикнах се. — Не избирай тях! Избери мен!

Чул отчаянието в гласа ми, Рен се обърна и видя как Търсачът ме извлича през вратата. В следващия миг си възвърна човешката форма и недоумяващо се вгледа в протегнатите ръце на Монроу.

— Кой си ти? — попита и направи крачка към него.

Гласът на Монроу потрепери:

— Аз съм…

— Достатъчно! Ти си глупак, момче — изръмжа Емил, преди устните му да се изкривят в усмивка към Монроу. — Досущ като баща си.

А после скочи, преобразявайки се във въздуха — кълбо от козина, зъби и нокти. Пред очите ми той повали Монроу и сключи челюсти около гърлото на невъоръжения мъж, миг преди Конър да ме повлече по коридора с главоломна скорост.“

Рен проговори, без да ме поглежда, изваждайки ме от мъглата на спомените.

— Когато пусна мечовете си, помислих, че е луд. Или че иска да умре. Ала нещо в миризмата му ми направи впечатление. В нея имаше нещо познато.

Гледах как се бори да продължи да разказва.

— Но думите на Емил… не ги разбрах веднага. Докато той… докато Монроу не беше ранен. Мирисът на кръвта му. Веднага почувствах връзката.

— Обичал е майка ти. — Готова бях да се закълна, че горещите сълзи, които се стичаха по бузите ми, оставят следи от изгорено. — Опитал се да й помогне да избяга. Част от глутницата на Бейн възнамерявала да се разбунтува.

— Когато съм бил на една година.

— Да.

Рен приседна на леглото и зарови лице в ръцете си.

— Монроу остави писмо. — Аз коленичих пред него. — Искаше да ти помогнем да избягаш.

— Вече няма значение.

— Как можеш да го кажеш!

Рен повдигна глава. При вида на измъченото му изражение в гърдите ми сякаш се впиха хищни нокти.

— Къде е мястото ми, Кала? Аз не принадлежа на онзи свят. Дори ако майка ми се е опитала да отиде там, а баща ми е бил част от него. Сега и двамата ги няма. Мъртви заради живота, на който принадлежа. Нищо не ме свързва с Търсачите. За тях мога да бъда единствено враг.

Твърде добре разбирах какво изпитва. И двамата бяхме изгубили толкова много. Глутницата ни беше разпокъсана. Семействата ни — съсипани. Ала все още имаше надежда. Търсачите се доказаха пред мен, когато се бих рамо до рамо с тях. Те не бяха толкова различни от Стражите. И те бяха воини, и те, като нас, проливаха кръвта си един за друг. Враговете ни бяха станали наши приятели и вълците можеха да открият нов дом сред Търсачите. Вярвах го, ала трябваше да накарам и Рен да го повярва.