Домът на мис Перигрин за чудати деца [bg]

— Търсят те на втора линия. Не зная кой е, но изглежда е изплашен до смърт.

Слушалката висеше на кабела.

— Джейкъб? Ти ли си?

— Да, дядо Портман.

— Джейкъб, слава на Бога. Трябва ми ключа. Къде ми е ключът? — гласът му беше разстроен, едва си поемаше дъх.

— Кой ключ?

— Не ме разигравай — изръмжа той. — Знаеш кой ключ.

— Сигурно си го прибрал някъде.

— Баща ти трябва да те е подучил — рече той. — Кажи ми къде е. Не е нужно той да знае.

— Никой нищо не ме е подучил. Взе ли си хапчетата тази сутрин? — опитах се да променя темата на разговора.

— Идват за мен, разбираш ли? Нямам представа как са ме намерили след толкова години, но са успели. С какво да се защитя? С ножа за масло ли?

Не за първи път го чувах да говори така. Дядо остаряваше и ако трябва да бъда искрен, дъската му почваше да хлопа. Първоначално признаците на умствено разстройство бяха едва доловими — забравяше например да напазарува или се обръщаше към майка ми с името на леля. Това лято обаче деменцията му изведнъж направи рязък завой. Причудливите истории, които съчиняваше за живота си по време на войната — чудовищата, омагьосания остров — изведнъж се превърнаха в безпощадна реалност. Последните седмици беше особено неспокоен и родителите ми, вече притеснени, че е опасен за себе си, обмисляха дали да не го настанят в специализиран приют. Не знам защо, но аз единствен получавах подобни апокалиптични обаждания.

Както обикновено, положих всички усилия да го успокоя.

— В безопасност си. Всичко е наред. Ще взема някой филм, да го изгледаме двамата по-късно, какво ще кажеш?

— Не! Стой там, където си! Тук не е безопасно!

— Дядо, чудовищата не идват за теб. Ти си ги убил всичките във войната, забрави ли? — извърнах се към стената. Исках да прикрия думите си в този безумен разговор. Линда хвърляше към мен любопитни погледи зад модното списание, което се преструваше, че чете.

— Не всичките — отвърна той. — Не, не, не. Убих много, вярно, но винаги идват нови.

Чувах го да вдига шум из къщата. Отваряше чекмеджета, хвърляше някакви предмети. Напълно беше изперкал.

— Стой настрана, разбра ли? Аз ще се оправя — ще им срежа езиците и ще им избода очите, така трябва да процедира човек с тях! Само да можех да намеря дяволския си КЛЮЧ!

Въпросният ключ беше от огромния шкаф в гаража на дядо Портман. Там имаше припаси от огнестрелно и хладно оръжие, достатъчни за нуждите на малко полицейско поделение. Посветил беше половината си живот да ги събере; странстваше по изложби на муниции извън щата, впускаше се в дълги ловни пътешествия и влачеше семейството си, което неохотно го следваше в слънчевите неделни дни по стрелбищата, където всеки трябваше да упражни точния си мерник. Толкова обичаше пистолетите, че понякога спеше с тях. Баща ми можеше да го потвърди с една стара снимка: дядо Портман дреме с револвер в ръка.