500 [bg]

Защото някои гадни кредитори като „Креншоу“ ще приемат това като претекст да ви погнат, след като тя умре. Ще кажат, че негласно сте поели дълговете. Това не е съвсем законно, но не е и нещо, от което знаеш как да се пазиш, когато си на шестнайсет години и започнат да пристигат сметките от радиологията, и се опитваш да спасиш живота на майка си, като работиш извънредно в „Замразена горчица Милуоки“, а баща ти излежава двайсет и четири годишна присъда във федералния затвор „Алънуд“.

Бях се озовавал в подобни препирни твърде често, за да губя време да се ядосвам. Щях да постъпя като всеки друг път. Колкото повече се мъчеха да ме теглят надолу нещата от миналото, толкова по-усилено се стараех да се издигна над тях. И това означаваше да издигна стена около това малко бедствие и да свърша колкото е възможно повече работа, за да не говоря като малоумник на семинара на Дейвис. Изнесох четивото си на тротоара и изправих старото кресло. Седнах и се вглъбих в есетата на Чърчил, докато покрай мен преминаваха коли.

След малко изпитах ужасна умора. Отприщилата се по време на секса енергия се изпари, премина и тръпката на въодушевление да се разправям с „Креншоу“, като не отида на лекцията. За да вляза на семинара, трябваше да прокарам личната си карта през четящото устройство на входа на Лангдъл Хол. Наредих се на дългата опашка от студенти, които пъхаха картите си в четеца, минаваха през въртящите се метални прегради и бързаха да си намерят място. Моята карта обаче накара екранчето да светне в червено, а не в зелено. Металната бариера се заключи и блъсна коленете ми назад. Горната половина на тялото ми продължи напред в едно от онези мъчително бавни падания, когато осъзнаваш какво става, но не можеш да направиш нищо през десетте секунди, през които сякаш продължава строполяването ти върху тънък мокет, постлан върху бетон.

Симпатичната студентка зад бюрото мило ми обясни, че вероятно трябва да проверя в отдел „Дължими суми“ за неплатени учебни такси, а после небрежно избърса ръцете си с влажна кърпичка. „Креншоу“ сигурно бяха запорирали банковите ми сметки и плащанията ми за образование бяха прецакани, а Харвард се грижи да им плащат така ревностно както на тях. Наложи се да заобиколя Лангдъл и да се вмъкна вътре зад младеж, който беше излязъл да пуши до страничната врата.

Предполагам, че разсеяността ми беше очевидна на лекцията. Имах чувството, че Дейвис гледа право в мен. И после усетих, че идва. Борих се с всички сили със себе си, но понякога не можеш да направиш нито. Трябваше да се прозея — широко, като лъв. Не можеше да се скрие зад ръката ми.

Дейвис ме прониза с поглед, остър като кама, с който се втренчваше в профсъюзни лидери и агенти на КГБ.

— Отегчаваме ли ви, господин Форд? — попита той.

— Не, сър. — В стомаха ми се надигна неприятно усещане за безтегловност. — Извинявам се.

— Тогава защо не споделите мислите си за политическото убийство?