Колимски разкази [bg]

Иван Денисович от повестта на Солженицин е просто един обикновен човечец, който се е примирил и изцяло се е вписал в лагерната среда, паснал е в нея като ръка в ръкавица, мисли върху съдбата си, спомня си своята собствена история, дори има някакви ценностни предпочитания и различно отношение към своите ближни. Той може да бъде разбран, съжален, приет като символ за нерадостната съдба на обикновения човек в кървавата епоха на сталинизма. Няма такива неща при Шаламов — и по-точно няма нищо интимно, близко, разбиремо и общоприето. Неговите герои поразяват тъкмо с бездънното си обезчовечаване, с пълния разпад на индивидуалността, с абсолютната загуба на ценностни ориентири. Те най-често не помнят, не мислят, не планират своето бъдеще — освен в перспективата на настоящия или най-много на следващия ден; безразлични са към съдбата на ближните си — дори и да видят как ги убиват по най-брутален начин; лишени са от надежда и са способни да мечтаят най-много за късче хляб и някой миг край печката. И толкоз. Това е реалността, преживяна от Шаламов след седемнадесет години в Колима. Тази реалност обаче не е уютна, дори не е изобщо пригодима за литературна употреба — тя нанася рани, предизвиква нравствени колизии; тя задава въпроса има ли смисъл изобщо от човешкото съществуване, щом това е възможно.

И именно в това е същностната разлика, а не в лъжиците и котките: Шаламов рисува разпадането на човешкото, моралното грохване в немислими, нетърпими гранични ситуации. Лагерното битие се гради върху насилието — но не то поразява съзнанието на читателите; поразява неговата делничност — и равнодушието, с което бива предприемано от палачите и приемано от жертвите. Това е свят на унижението и смъртта — в него като че ли няма място за достойнство, за ценности и за надежда — това послание извира от почти всеки ред на „Колимски разкази“. Това е свят със сбъркани пропорции и обратна перспектива, в който злото е придобило немислими мащаби и неговите метастази са се превърнали в жизнена среда и координатна система за мисленето и паметта на лагерните обитатели, а доброто е рудиментарно и атрофирано. Спрямо този свят веруюто на класическата руска литература, според която човекът е изначално добър, звучи просто кухо и фалшиво. И това е, което не са могли да простят на Шаламов.