![Хана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/0/4/hana-bg-download.jpg)
Хана [bg]
- Автор: Сулицер Поль-Луи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Бояджиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Хана [bg]». Краткое содержание книги:
Тогава тя познава за пръв път любовта, предателството, насилието. Години по-късно малкото момиче се е превърнало в известна жена, ръководеща истинска империя от предприятия и магазини за козметика. Преди това жаждата за приключения я е отвела в Австралия, Лондон, Париж, Виена. През цялото време Хана пази спомена за Тадеуш, когото търси из целия свят, за да се опита да осъществи своята първа любов.
Прототип на героинята е известната „императрица“ на козметичната индустрия Елена Рубинщайн. „Императрицата“ е заглавието и на книгата продължение, която „Златорог“ също подготвя.
Книгата е бестселър в десетки страни, от Америка до Япония.
— За мен ли е?
Разтрепери се и дори скри ръце зад гърба си, панически отказваше да приеме такъв невероятен подарък. Наложи се той да я принуди — смеейки се, я накара да си подаде ръцете и да разтвори пръсти. Тя ококори очи, готова да се разплаче, а той се смееше с глас. Отдръпна се, изпъчи гърди, разпери ръце напълно доволен от себе си (внезапната му, съвсем импровизирана щедрост го омайваше и го караше да се чувства всемогъщ) и от живота изобщо. Изпитваше остра нужда от движение и простор. Огледа се: едно възвишенийце, не повече от метър високо, се издигаше край потока като очертаваше територията му. Зад него бяха нивите. Житата приличаха на плискащо се море, сред което далече в ляво имаше само един сайвант, приличен на остров или кораб. Прииска му се да прокара свой път през него. И веднага изкачи насипа. В момента, когато се готвеше да слиза, изведнъж той се сети за нея:
— Идваш ли?
Долу в ниското, в средата на поляната, тя наистина изглеждаше миниатюрна с триъгълното си личице, обрамчено от тежките медночервени плитки и с огромните очи, в ужасната си рокля от черно сукно, стиснала в ръце дялканото съкровище. Той й се усмихна подкупващо:
— Нали съм ти приятел?
След това направи нещо повече: когато тя се изкачваше при него, той я хвана за ръка. Заедно слязоха от възвишението, заедно навлязоха в житата.
Нито единият, нито другият обърнаха внимание на двойния сигнал за тревога, който заеча в този момент: силен звън на черковна камбана, тревожен рев от овнешки рог, шофарът на синагогата.
Изминали бяха седемстотин-осемстотин метра. Тадеуш разказваше: на Коледа ще стане на единайсет години и от следващата пролет, несъмнено — обещали са му — ще остава във Варшава дори и през ваканциите, няма да идва вече при тези глупави селяни; ще прочете всички книги, ще стане най-малкото адвокат или изследовател, ако ли пък сам не започне да пише книги и в такъв случай непременно ще се прочуе в целия свят. Като казваше всичко това, особено последното изречение, избухна в смях, надсмивайки се на себе си. Хана не откликна. Щеше да го направи, ако не беше шокирана и не смяташе тази подигравка за светотатство. Тя го обичаше, щеше да го обича стократно повече, отколкото той някога сам щеше да се обича.
Засега тя не разбираше тези неща: Тадеуш й говореше, доверяваше й се, те заедно навлязоха сред полюшващите се жита, под утринното слънце, което вече зашеметяваше, и това бе достатъчно, за да изпита цялото щастие на света.
Вървяха под косите лъчи на слънцето, което все още не се бе вдигнало високо в небето. След като преодоляха земния насип те прекосиха една голяма, малко стръмна житна нива и след пътя, който пресякоха, се бяха озовали в едва забележима падина; пред тях се показваше хълмиста местност, която на изток скриваше целия хоризонт. Тадеуш продължаваше да говори за Варшава, хванати за ръка те изкачиха леката стръмнина и сега крачеха през ръжта. Непрестанният рев на овнешкия рог заглъхваше в далечината.
Горе съзряха конниците.
Бяха петдесетина, а може би и повече. Зад тях крачеше цяла дружина. Но тя не се смяташе: Хана и Тадеуш виждаха само конниците, захласнаха се. Червеникавооранжевото слънце увеличаваше до неузнаваемост и без това големите фигури, яхнали гигантски коне; конниците яздеха в лек тръс, силата им беше сякаш неукротима, от време на време тишината се нарушаваше от краткото изпръхтяване на някой кон. Развяваха черно-бели знамена, повечето с бял кръст. Копията им бяха украсени с кавалерийски флагове и хоругви, белите им униформи биха могли да бъдат — ако се вярва на Тадеуш, Лизи, но както винаги той сигурно е фантазирал — на Хусарите на Смъртта от Елисаветград. Прахта, която вдигаха по тъй сухата земя, обгръщаше пехотата и тя изглеждаше още по-незначителна. Приличаха на приказно видение, изникнало от небитието. Омаян, Тадеуш остана като закован, и само от стискането на ръката, която държеше нейната, Хана на свой ред изпита същото омайване.
Държеше бръмбара в свободната си ръка, в дясната.
Ордата може би ги виждаше — две детски глави, изникнали над гребена на избуялата ръж, но не го показа. Отмина, като в същото време смени посоката и сега вървеше на север. Обръщането на колоната и разсейването на прахта откриха каруци, две коли с напречни пейки и един кабриолет с нисък гюрук, всичките пълни с мъже, някои с рединготи и шапки, други по ризи и с каскети, но до един въоръжени с коси, вили или с обикновени сопи.