Защото те обичам

Костеливото лице, надвесено над нея, беше едновременно упорито и добро. Малцина биха победили в евентуалния си сблъсък с него, но и малцина биха изпитали грубост от него. Рядката й, някога кестенява, а сега добила мишосив цвят коса, беше опъната в мършаво кокче на тила. Беше едра жена с огромна гръд, провиснала чак до широкия й кръст. Носеше чиста, но избеляла памучна рокля. Кожата й беше набраздена от мрежа тънки бръчици, което контрастираше на момичешки розовите й бузи. Сякаш Господ, виждайки творението си, го е счел за твърде грубо и благосклонно е докоснал с четка тези бузи, за да смекчи с розовото острите черти.

— Хапна ли си добре? — Момичето кимна. Жената остави настрана металната купа. — Бих искала да знам името ти — изрече тя с внезапно смекчен глас, сякаш съзнавайки, че въпросът й може да не се посрещне добре.

— Лидия.

Гъстите вежди се извиха в ням въпрос.

— Хубаво е, но нямаш ли и друго име? Къде са близките ти?

Лидия извърна глава. Представи си лицето на майка си, такова, каквото го помнеше най-ранно детство; красива и млада, а не бледото и изнемощяло лице на умиращата в отчаяние жена.

— Само Лидия — повтори тихо. — Сама съм, нямам роднини.

Възрастната жена преглътна отговора. Тя взе ръката й в своята и я леко я разтърси. Изчака светлокафявите очи на младата жена да се обърнат към нея и възрази меко:

— Ти роди дете, Лидия. Къде е твоят съпруг?

— Умря.

— Ах, колко жалко.

— Не. Щастлива съм, че умря.

Жената бе объркана, но достатъчно учтива и разтревожена за състоянието на момичето, за да продължава с въпросите си.

— Какво правеше сама в гората? Закъде се беше запътила?

Лидия безразлично сви рамене.

— Наникъде. Исках да умра.

— Боже господи! Няма да ти дам да умреш. Още си много млада и хубава, за да умреш — мисис Лангстън издърпа грубо одеялото над крехкото тяло, за да прикрие внезапното състрадание, което я беше обзело.

Външният вид на момичето наистина предизвикваше състрадание. Трагедията беше оставила отпечатъка си по цялото й лице, бледо и изнемощяло под слабата светлина на фенера.

— Мъжът ми и аз погребахме момченцето ти в гората.

Лидия притвори очи. Момченце. А тя дори не беше забелязала това.

— Можем да изостанем малко зад кервана, за да се върнем до гробчето му, ако искаш.

Лидия яростно разтърси глава.

— Не! Не искам да го виждам! — изпод ресниците й блеснаха сълзи.

Възрастната жена я погали по ръката.

— Знам какво изпитваш, Лидия. Родих седем деца, но две от тях погребах. Това е най-жестоката участ, която може да споходи една жена.

«Не, не е», помисли си Лидия. «Има и много по-жестоки неща.»