Проклятието на Шалион
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Шалион». Краткое содержание книги:
Но боговете имат други планове за този унизен мъж. Посрещнат топло, облечен и нахранен, той изненадващо е назначен за личен секретар на Изел — красивата и своеволна царевна. Това назначение не след дълго ще отведе Казарил в единственото място, което го ужасява повече от морето — царския двор в Кардегос, свърталище на интриганти и предатели.
В Кардегос силните врагове, които някога са продали Казарил в робство, сега заемат най-влиятелните позиции в царството. Но нещо много по-зловещо от техните интриги виси като меч над царството семейството — ПРОКЛЯТИЕТО!
Човекът, след като го огледа преценяващо, го поздрави едва-едва и промърмори:
— Да ти се връща.
— Наблизо ли живеете?
— Ъхъ — потвърди мъжът. Беше на средна възраст, як и набит, а качулатото му палто, също като много по-парцаливото на Казарил, беше простовато, но топло и удобно. Ходеше като човек, който притежава земята под краката си, но не много повече, във всеки случай.
— Аз, хм… — Казарил посочи назад по пътеката, натам, откъдето идваше. — Свърнах за малко от пътя да се подслоня в мелницата горе — нямаше нужда да навлиза в подробности от какво беше потърсил подслон — и намерих там един мъртвец.
— Ъхъ — рече мъжът.
Казарил се поколеба и му се прииска да не беше хвърлял камъка си.
— Знаете ли за него?
— Видях коня му вързан отвън, таз сутрин.
— О. — Значи спокойно бе можел да си продължи по пътя. — Имате ли представа кой може да е бил бедният човечец?
Фермерът сви рамене и се изплю.
— Не е тукашен, само това мога да кажа. Казах на нашта свещена в храма веднага щом разбрах що за нечестиви неща са ставали в мелницата нощес. Тя прибра всичките му вещи, докато някой не ги потърси. Конят му е в моя обор. Честна сделка, туй, за дървата и маслото, дето отиват за изпращането му. Свещената рече, че трябвало да се изгори преди падането на нощта. — Той махна към вършините на гърба на магарето, подръпна повода и продължи нагоре по пътеката. Казарил тръгна в крак с него и попита:
— Имате ли представа какво е правел там?
— То си е повече от ясно какво е правел — изсумтя фермерът. — И си е получил заслуженото.
— Ъъъ… или на кого го е правел?
— Де да знам. Храмът да се разправя. Само да не го беше правил на моя земя. Оставил си е лошия късмет… а като нищо ще вземе и да ми витае наоколо, докато свят светува. Ще го очистя с огън, а заедно с него ще изгоря и каквото е останало от проклетата мелница, тъй де. Няма смисъл да я оставям така, много е близо до пътя. Само привлича… — той огледа за пореден път Казарил — неприятности.
Казарил помълча малко, после пак попита:
— Смятате да го изгорите както е облечен?
Фермерът плъзна кос поглед по парцаливите му дрехи.
— Аз няма и да се докосна до някоя от дрехите му. И коня нямаше да взема, само че каква полза да пусна добичето да обикаля сиротно, та да си умре от глад.
Казарил рече малко колебливо:
— Значи няма да имате нищо против, ако взема дрехите му?
— Не мене трябва да питаш. Оправяй се с него. Ако ти стиска. Няма да те спирам.
— Аз… ще ви помогна да го приготвите.
Фермерът примигна.
— Виж, това ще е добре.
Казарил прецени, че тайничко фермерът е повече от доволен дето някой друг ще се оправя с трупа. По необходимост остави фермера да натрупа по-тежките дърва за кладата, но направи няколко учтиви предложения как да се подредят така, че да се получи най-силна тяга, за да са сигурни, че и мелницата ще изгори заедно с трупа. После му помогна с по-леките вършини.
Фермерът го наблюдаваше от безопасно разстояние как разсъблича трупа и сваля с мъка дрехите от вкочанените крайници. Тялото се беше подуло още повече и коремът изхвъркна неприлично, когато Казарил най-накрая издърпа долната риза от фин бродиран памук. Беше си направо страшничко. Но пък не можеше да е нещо заразно, при тази пълна липса на миризма. Казарил се зачуди какво ли ще стане, ако тялото не бъде изгорено преди падането на нощта — дали щеше да се пукне и ако се пукнеше, какво ли щеше да излезе от него… или да влезе. Смота дрехите, които почти не бяха изцапани, на вързоп, като гледаше да не се бави и миг повече от необходимото. Обувките бяха твърде малки, затова ги остави. После двамата с фермера вдигнаха трупа върху кладата.
Когато всичко беше готово, Казарил падна на колене, затвори очи и изрече молитвата на мъртвите. Като не знаеше кой бог е взел душата на мъртвия, макар че лесно би могъл да предположи, той се обърна последователно към всичките пет от Светото семейство — говореше ясно и простичко. Човек трябваше да влага душата си във всяко приношение, дори когато можеше да принесе единствено думи.
— Милост от Бащата и Майката, милост от Сестрата и Брата, милост от Копелето, пет пъти милост, Всемогъщи Вий, така Ви умоляваме.
Каквито и грехове да беше извършил непознатият, определено си беше платил за тях. Милост, Всемогъщи Вий. „Не справедливост, моля ви, не справедливост. Ще сме глупци, ако се молим за справедливост“.
След като приключи, се изправи с мъка на вдървените си крака и се огледа. Взе плъха и гарвана и положи малките им телца до трупа на мъжа — при главата и краката му.