Този майски дъжд
- Автор: Болдин Алекс
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Този майски дъжд». Краткое содержание книги:
— Ами охраната? — спря се Липо. — Забравихме да вържем охраната.
Обърнахме се и тръгнахме отново нагоре. Ицко ни следваше с неговото дежурно „Майка му стара“. Отворих вратата на таблото, усуках проводниците, мушнах ги в клемите. Пресегнах се с дясната ръка за да ги затегна с отвертката и хоп. Прекрасната олющена моя, стара отвертка се изплъзна от ръката ми, претъркули се под краката на Ицко и литна от трийсет метровата височина надолу, натам където светлееше входната врата.
— Някой да има в себе си отвертка? — попитах привидно спокойно. Навалицата мълчеше. Разбира се знаех, че никой нямаше, но бях длъжен да попитам. — На кой му беше ред да слиза надолу? — зададох следващия си въпрос. Всичко живо мълчеше. След това погледите непринудено се отправиха към Ицко. Той кихна шумно, имаше алергия към птичия тор, пусна непринудено своя рефрен и бавно заслиза надолу. Седнахме на стъпалата и зачакахме. Трябваха му петнайсетина минути да слезе и отново да се качи. При липса на вестник за чете, всеки се захвана с подходящо занимание, с едничката цел да убие времето. Зяпахме летящите лястовици или разклатената желязна стълба. Времето разбира се нямаше нужда от убиване, защото до влака ни оставаше нищо и никакъв половин час. Най-сетне Ицко пристигна задъхан с нещастната отвертка и така необходимите проводници за охраната бяха монтирани.
— Е, ако и сега се размине само с това, ще черпя! — неуверено процеди Ицко.
— Няма как да се обърка повече. Работата я свършихме. Тръгваме си, че ще изпуснем влака. — казах категорично, с глас самоуверен и лишен от всякакви предразсъдъци.
Бисо, шофьора, ни чакаше пред вратата. Беше нетърпелив. Оглеждаше хоризонта и мърмореше. Явно идеше дъжд. А при дъжд меките пътища ставаха на блато. Идваше шофьорският кошмар.
— Качвайте се в джипа, аз ще заключа вратата. — Ицко натисна с коляно стоманената врата, превъртя ключа и понечи да го пъхне в джоба си.
— А-а-а-а! — Изрева той и се хвана за врата. — Ужили ме! Майка му стара! Стършел ме ужили!
Лицето му бе изкривено от болка. Ръката му бе натиснала ужиленото място.
— Бисо, дай шишето с вода.
Той намокри носната си кърпа и я допря до врата. Явно много силно го болеше, защото цял се разтрепери. Заведохме го до предната седалка. Трябваше да му е по — свободно, за да му се облекчи болката. Шофьорът запали мотора и джипа бясно се заспуска по разкаляния път. Умърлушихме сме. Работата наистина бе свършена, но на каква цена. Целият ден мина в неприятности. Дали се бяха свършили? Не знаехме. Още не бе отминал. Проклет ден!
На малкото площадче пред железопътната гара пристигнахме с четири минути закъснение. Видинският влак бе вече заминал. Някъде в далечината се виждаше смаляващата фигурка на последният му вагон. Обърнахме се към злополучния електротехник. Той бе отворил вратата на джипа и ни гледаше с възхищение. Черният му маслинен поглед бе усмихнат. Усмихнато бе и цялото му лице. Ръката му притискаше ужиления врат, а неизменната дежурна усмивка цъфтеше на устните му като дивата майска ружа, растяща на воля край проклетата водна кула.
— Хей пичове, нали ви казах да не ходим там. Дори и да не беше петък, тринайсети, пак не бих отишъл. Ама и вие сте, как да кажа, страшни пичове сте! Майка му стара! — той махна весело с ръка, хлопна вратата и джипа литна стремглаво по тясната изровена уличка към дома на бъдещата му тъща, при чиято дъщеря щеше да преспи тая нощ. Тя най-добре щеше да излекува ужиления му врат.
Липо ми намигна лукаво и се запъти към чакалнята. До следващият влак имаше цели два часа, твърде много време за убиване. От сивото небе заръмя ситен майски дъжд. За утре синоптиците обещаваха чудесен топъл и слънчев ден. Може би са прави. Може би.
Но днес…? Днес беше още петък, проклетият петък — тринайсети. Балканът тъмнееше, обгърнат от сивите и мрачни дъждовни облаци. Небето се бе отворило нахално и без да се съобразява с желанието ни, ръсеше своя гаден и разкисващ майски дъжд.