Пясъчна треска

— Знаех си, че вие още сте живички — дърдореше Виконт. — Днес видях Бажах — един такъв здрав, весел, целият свети… А Боб казва: „По-бързо, по-бързо. В пясъците и без това… такова… е фрашкано с кокалаци… Това значи е всичко, което остана от Кайн…“ Шегаджия си беше Боб…

— Какви са тези глупости, аз съм жив! Той го знаеше — Кайн се оглеждаше неспокойно.

— Псуват!… Боб крещи — Руното! Пък оня казва: ще заповядам да те застрелят. Чудни хора. Влязоха в звездолета и… възз!

— Виконт, момчето ми, ела на себе си — в гласа на Кайн имаше страх и надежда. — Къде е Боб? Да не е в палатката? Или е заминал? Не може така…

— Боб лежи ей там… Ама не си ли го видял още?… Той отиде при вас, при вас… Златното руно, казва, ако не вярваш — погледни…

— Златното руно ли? — прошепна Клайн. — Какъв подлец!

Виконт видя как от хоризонта се надигнаха червеникави мокри облаци и се спусна мрак. Едва видимят вече Клайн изведнъж скъса ризата си и затъвайки в пясъците, с бавни крачки се запъти към мъглата. Тя за секунди се разсея и Виконт за сетен път видя червеникавите дюни, саксаула, горещия пясък, тежкото алено небе…