Далечната планета

— Благодаря, Роби.

— Последният път в Детското забелязах един дребосък. Казва се Валя… или Варя… Един такъв светлорус, сипаничав, със зелени очи.

— Момчето Варя — каза Таня.

— Не се заяждай. Аз обвинявам. Този Варя посмя да те гледа със зелените си очи така, че ме засърбяха ръцете.

— Ревност на разюздан егоист.

— Разбира се, че е ревност.

— А сега си представи как ревнува той.

— Какво-о?

— И си представи с какви очи те е гледал тебе. Двуметровата „Младост на света“. Атлетът, хубавецът, физикът-нулевик носи възпитателната на рамо, а възпитателката се топи от любов…

Роберт се изсмя щастливо.

— Танюша, че как тъй? Нали бяхме сами тогава!

— Вие бяхте сами. Ние в Детското никога не сме сами.

— Да-а… — каза провлечено Роберт. — Помня онова време, помня. Хубавичките възпитателки и ние, петнадесетгодишните глупаци… Аз стигах дотам, че хвърлях цветя през прозореца. Слушай, често ли става това?

— Много — каза замислено Таня. — Особено често с момичетата. Те се развиват по-рано. А нашите възпитатели знаеш ли какви са? Звездни летци, герои… Това засега е безизходно положение в нашата работа.

Безизходно положение, помисли си Роберт. И тя, разбира се, много се радва на това безизходно положение. Всички се радват на безизходните положения. За тях това е чудесен предлог да рушат стените. Така ги рушат цял живот една след друга.

— Таня — каза той. — Какво е глупак?

— Ругатня — отговори Таня.

— И още какво?

— Болен, на когото не помагат никакви лекарства.

— Това не е глупак — възрази Роберт. — Това е симулант.

— Аз не съм крива. Това е японска пословица: „Няма лекарство, което да излекува глупака.“

— Аха — каза Роберт. Значи и влюбеният е глупак. „Влюбеният е болен, той е неизлечим.“4 Ти ме утеши.

— Ами че ти влюбен ли си?

— Аз съм неизлечим.

Облаците се разпръснаха и откриха звездното небе. Наближаваше утрото.

— Погледни, ето Слънцето — каза Таня.

— Къде? — попита Роберт без особен ентусиазъм.

Таня угаси лампата, седна на коленете му, притисна бузата си до неговата и почна да показва.

— Ето четири ярки звезди — виждаш ли? Това е Плитката на красавицата. Вляво от най-горната има една слаабичка звездичка. Това е нашето Слънце.

Роберт я вдигна на ръце, стана, заобиколи предпазливо масичката и едва тогава видя в зеленикавата дрезгава светлина на уредите една дълга човешка фигура на креслото пред работната маса. Той трепна и се спря.

— Мисля, че сега можем да запалим лампата, — каза човекът и Роберт веднага разбра кой е той.

— И се яви трети — каза Таня. — Я ме пусни Роб.

Тя се освободи и се наведе да търси падналата си обувка.

— Знаете ли какво, Камил… — почна ядосано Роберт.

— Знам — каза Камил.

— Чудеса — проговори Таня, като обуваше обувката си. — Никога няма да повярвам, че гъстотата на населението е един човек на един милион квадратни километра. Искате ли кафе?