Маймуна в къщата

Прибрах се у дома половин час след идването на Кристин. Веднага щом видях паркираната й до входа кола, съобразих, че предстои да се случи нещо неприятно. Надявах се, че съм успяла да пристигна навреме, но от необичайната тишина, царяща в дома, разбрах, че съм закъсняла. Нещо вече се бе случило. Кристин никога не преставаше да говори, дори и когато има само една маймуна за аудитория. За нея тишината бе предизвикателство, подобно на бяло платно — трябваше непременно да я запълни със звученето на собствения си глас.

Домът бе притихнал и без никакъв признак на живот. Като започнах да осъзнавам какво се бе случило, с тихи стъпки прекосих студиото, столовата и кухнята и се озовах откъм задната страна на къщата. Внимателно надникнах през открехнатата врата на гаража.

Това бе горчивият момент на истината. Доркас, освободила се от моето влияние, най-сетне си бе създала собствен стил. Рисуваше с бързи и уверени движения. Не обаче по начина, който така усърдно се бях опитала да й обясня. Що се отнася до темата…

Почувствах се силно наранена, когато видях карикатурата, която Кристин наблюдаваше с нескривано наслаждение. След всичко, което бях направила за Доркас, това ми се стори черна неблагодарност. Разбира се, сега много добре знам, че от нейна страна не е имало никаква зла умисъл, и че тя просто е търсила самоизява. Психолозите и изкуствоведите, отразили нейната изложба в музея Гугенхайм, твърдят, че портретите й хвърлят ярка светлина върху взаимоотношенията между хората и животните и ни позволяват за пръв път да погледнем на човешката раса отстрани. Аз обаче имах по-друго мнение по въпроса, когато в онзи момент й наредих да се прибере веднага в кухнята.