— Изпратена е в два и десет от Литъл Пърлингтън — отбеляза Холмс. — Литъл Пърлингтън, доколкото си спомням, се намира в Есекс, недалеч от Фринтън. Е, няма какво да се прави, ще трябва да тръгнете веднага. Очевидно телеграмата е изпратена от отговорен човек, местния викарий. Къде е моят „Крокфорд“, справочникът за свещенослужителите? А, да, ето го. Я да видим… Дж. К. Елмън, магистър по изкуствата, местоживеене Мосмур, Литъл Пърлингтън. Уотсън, провери разписанието на влаковете.
— Има един, който тръгва в пет и двайсет от улица „Ливърпул“.
— Чудесно! Най-добре и ти да отидеш с него. Може да има нужда от помощ или от съвет. Очевидно се приближаваме към развръзката на тази история.
Ала нашият клиент нямаше никакво желание да ходи където и да е.
— Това са пълни глупости, господин Холмс! — опъна се той. — Откъде този човек може да знае за случилото се. Ще бъде чиста загуба на време и пари.
— Нямаше да ни изпрати телеграмата, ако не му беше известно поне нещо. Незабавно му телеграфирайте, че пристигате.
— Нямам никакво намерение да ходя там.
Лицето на Холмс придоби сурово изражение.
— Това ще направи възможно най-лошото впечатление както на полицията, така и на мен самия. Господин Амбърли, ако не се възползвате от толкова очевидна следа, която на всичкото отгоре сама ви пада в ръцете, и откажете да тръгнете по нея, можем да си помислим, че не сте заинтересуван от успешния изход на това разследване.
Това предположение сякаш ужаси нашия клиент.
— Мили Боже, щом така гледате на нещата, ще тръгна — извика той. — В първия момент изобщо не допусках, че някакъв пастор може да знае каквото и да е за цялата тази работа, но след като смятате, че…
— Да, смятам — многозначително отговори Холмс, което реши въпроса и ние с господин Амбърли тозчас потеглихме.
Преди да излезем от стаята, Холмс ме дръпна и ми даде някои напътствия, което показваше, че отдава голямо значение на това пътуване.
— Гледай на всяка цена да замине — прошепна настоятелно той. — Ако го изгубиш от поглед или реши да се върне, тичай до най-близкия телефон и кажи само: „Офейка.“ Така ще уредя нещата, че незабавно да ми предадат, където и да съм.
Никак не е лесно да се стигне до Литъл Пърлингтън, тъй като селцето е разположено на някакво разклонение на железопътната линия. Спомените ми за това пътуване не са от най-приятните. Беше ужасна жега, влакът едва-едва пълзеше, моят спътник бе кисел и мълчалив и ако случайно отвореше уста, то беше само за да направи някоя язвителна забележка за безсмислеността на пътуването, в което се бяхме впуснали. Когато най-сетне пристигнахме на малката гара, трябваше да изминем още две мили, докато се доберем до дома на викария, където някакъв представителен, достолепен и в известен смисъл надут свещеник ни прие в кабинета си. Телеграмата, която бяхме изпратили, лежеше на писалището му.
— Е, джентълмени, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.
— Дойдохме тук в отговор на вашата телеграма — обясних аз.
