„Геният на разговора“ и неговото писмено наследство

Най-бляскава е тази победа в приказките на Уайлд. Написани сякаш с единствената цел да смаят читателя (повечето от тях, както твърдят някои съвременници на писателя, преди това са били разказвани в приятелски кръг, за да се докаже чрез тях една мисъл или за да се обори друга) с блясъка на изящното слово, с изумителния усет за красота и хармония, те винаги завършват — дори понякога с известна доза сантиментализъм — с тържество на морала, разбиран като събирателно на непреходни човешки добродетели, с победа на правдата над лъжата, на доброто над злото, на самопожертвователността над егоизма.

Приказките на Уайлд неочаквано ни разкриват една неподозирана черта в неговия характер — прикритостта. Прикритост съвсем не в отрицателния смисъл на думата. Оказва се, че този надменен денди, този бляскав салонен мъж, който може да попари с презрението си и най-усърдните си поклонници, е човек с лесно наранима душа, човек, способен на дълбоко съчувствие към ония, които в неговото естетско разделение на света са извън чертата на интересите му. Защото няма нищо „естетично“ в пламналото от огън телце на момчето, жадуващо един портокал, нито пък в бордеите на бедните и нещастните, които могат да предизвикат само отвращение у лорд Хенри Уотън. Да, Уайлд далеч не е оня студен естет, какъвто най-често си го представят ония, които не са чели скоро „Щастливият принц“…

За съвременния читател творчеството на Уайлд има и една друга стойност, която се определя донякъде и от общия патос на съвременната западна литература, дори когато имаме пред вид най-добрите й образци, най-прогресивните в идейно-естетическо отношение нейни произведения. Горчивият опит, натрупан от писателите на Англия и САЩ, пък и на другите западни страни в периода между двете войни и особено след Втората световна война, разочарованието от явната деградация на капиталистическото общество, омерзението от огрубяването на нравите изгониха сякаш от значителната и заслужаваща нашето внимание западна прогресивна литература култът към прекрасното, стремежа към изящество на стила и формата, които така щедро ни се предлагат от творбите на Уайлд. Разбира се, лесно може да се възрази — и с основание, — че времето мени и разбирането на прекрасното, и вкусовете. И все пак оная светлина, която струи от редовете на Уайлд, няма да ни бъде излишна и днес.