Малката вещица

— Кора от тъмна елша, варена в оцет — каза тя в отговор на немия ми въпрос — Въшлясала си като безпризорно куче.

Остави сместа да се просмуква в косата, докато изтърка тялото ми с груби късове твърд сапун и торбички с ароматни треви. После отново се зае с косата, този път с гребен с по-гъсти зъби, за да свали всички гниди и въшки. Имах чувството, че по-голямата част от косата ми е премахната заедно с тях и кожата на главата ми е разкървавена, докато Ани реши, че е доволна. Преседях в коритото толкова време, че водата изстина и започнах да треперя. Най-накрая тя ми позволи да изляза и ме изтърка и загря с чаршаф от груб лен.

— Готова си — ми каза тя със зачервено и запотено лице, докато се отдръпна на една ръка разстояние. Раздели косата ми на път, взря се в кожата между кичурите, огледа ме отново от главата до петите и отсъди: — Ще оживееш.

После ми подаде нощницата с думите:

— Облечи я и си лягай. Ще ти донеса попара от горещо мляко с вино и подправки. — Грозноватото й лице се разтегна в усмивка. — Оказва се, че под всичката тази мръсотия се крие едно доста хубавко момиче.

После внезапно ме прегърна и промълви:

— Горкото дете. Какво ли ще стане с теб?

Коритото беше изнесено, изляха мръсната вода в голяма яма в двора, а аз останах сама. Взех свещта и се приближих към напуканото и замъглено огледало, поставено върху един висок скрин. Пръските от сапуна и милите думи бяха извикали сълзи в очите ми. Взирах се в своето бяло-розовото, значително по-бледо отпреди лице със зачервени клепачи, в светлосивите ириси, изпъстрени с жълти точици и очертани с черно. Косата ми се стелеше на влажни кичури, сива като кора на ясен. Но върховете й съхнеха и добиваха цвета на старо злато, както дъбовите листа през зимата. Тя очертаваше лице, пълно с непознати хлътнатини и сенки. Вероятно всичко се дължеше на потрепващия пламък на свещта, но изпитах усещането, че оглеждам нечие чуждо лице. Лице на жена, а не на дете.