Елените на господин Майер

Старият лесничей сърдито се обърна на токовете си и бързо тръгна към къщи. У дома каза, че срочно трябва да замине за града, и повери делата си на своя заместник-стажант.

— Кога ще се върнете? — запита стажантът. — Утре ли?

— Не, утре не! Ще говорим по телефона.

Едва дочака колата да тръгне, непрекъснато се оглеждаше към гората, страхувайки се, че швейцарецът ще се върне и ще го свари, а чувстваше, че не би могъл повече да го гледа в очите, така силно се срамуваше вместо него.

— Хайде! Хайде!

Тръгнаха тъкмо навреме. На завоя на пътя се показа Майер и след него — усмихващият се Щауб, който носеше разкошната коронеста глава на чудесния двадесет и втори елен.

Господин Майер безкрайно съжаляваше, че господин лесничеят е заминал.

— Тъкмо сега, когато убих най-хубавия си елен!… Сигурно много ще съжалява, че не го е видял… А беше тежък случай, защото беше така скрит в гъсталака, че не виждах почти нищо друго от него освен рогата му… Обаче ако човек има малко опит и може да прецени къде да стреля, за тази работа е нужно само хладнокръвие и вярно око… А за тях пък не трябва да ходя до съседа, слава господи!