Ловецът на ръждясали роботи

— А не им ли давахте надежда? — попита Бен Габер. На слабата светлина гледаше Фукс в очите, без да трепне.

— Не, Бен. Те просто сами умираха, умираха изведнъж, не от липса на енергия, а като че ли през телата им преминаваше лазерен лъч. Разбрахме, че душевната сила е по-силна от физическата и тогава те не се владееха.

— Това не е истина! — изкрещя Бен Габер като епилептик, който твърди, че не е такъв, даже когато устата му се запени.

— Били са ти необходими роботи от плът и кръв. Бен Габер разбра, че положението става опасно за него.

— Мъртва ли е вече? — попита неочаквано той.

— Сега можеш да я видиш. Сега ела… Ловецът изпита истински ужас.

— Не, не искам…

— Но защо, Бен? Как е възможно! Криста е твоя дъщеря.

И той тръгна. Вдървените му крака стъпиха на брега. Мина покрай няколко от тях, които му сториха път. Спря се нерешително — пред него стояха развалините на разлагащо се тяло, което бе още живо. Когато утринната светлина стана видимо по-силна, той срещна лицето й, линията на черепа и угасващия блясък на тъмните очи.

Фукс се бе приближил. Студените му очи враждебно, с примес на отчуждение го наблюдаваха.

— Какво ще правиш сега?

— Не зная — отвърна ловецът.

— Това не е сън.

Продължи да стои в същото положение още известно време, потънал в своите мисли, така че, като чу отдалечаващия се вече глас на Фукс, трепна, сякаш бе стреляно по него.

— Ако някога бъдем изправени пред вашия трибунал, ще убедим хората, че сме сътворени от друга природа, както някога се е казвало, че всичко е започнало началото си от шепа кал. Ще се постараем да открием друг начин за нашето съществуване, за да намерим крайния отговор на нашия метод.