Homo ludens ли е човекът?

Намираща се извън познавателната и моралната сфера, играта показва своята много по-голяма близост до естетическото. Но въпреки това според Хьойзинха игровото в никакъв случай не е синоним на естетическото. Ако се приеме, че естетическото е игрово, от това съвсем не следва, че всяко игрово е естетическо. Отношението между игровото и естетическото е отношение между цяло и част. Още Кант в Критика на способността за съждение сравнява изкуството с играта и твърди, че свободното изкуство може да успее само като игра, тоест „като занятие, което само по себе си е приятно“. Но Кант е съвсем далеч от мисълта да обявява всяка игра за естетическа. Според Хьойзинха играта прилича на красотата по това, че доставя радост и предизвиква очарование, ритъмът и хармонията са присъщи и на двете, така че „връзката между играта и красотата е здрава и многообразна“. Но нито тази връзка е „абсолютна“, нито пък приликата е „пълна“. Дори и в такова изкуство, каквото е например музиката, където е най-лесно игровото да се отъждестви с естетическото (известната теория на Ханслик за музикално-красивото като „движещи се звукови форми“). Хьойзинха предпочита да противопоставя „игровото и чисто естетическото съдържание“ и да търси в музиката преди всичко една игра според правила, нарушението на които разваля играта, сиреч музиката. А това според Хьойзинха показва, че именно игровото, а не естетическото, е изконно, извечно човешкото. И макар в пределите на художествената култура не само музиката и танцът, които са изцяло игрови, но и лириката, много художествени стилове, костюмите, перуките, модите да съдържат многобройни игрови компоненти, естетическият характер на играта по принцип не е доказан, тъй като тя запазва своя първичен и самостоятелен облик. Играта е по-древна от самата култура, тя е преди появата на културата, преди всеки култ и всякакви обреди, не играта произлиза от културата, а културата от играта — тъй мисли Хьойзинха.