Фелдфебел Стамболков

— Нещастният, той ме направи за смях! — казах си аз.

Беше явно, че Стамболков не с користна цел пръскаше стихотворението, а от силно желание да разпали патриотическия жар в сърцата или да оттуши яда на своето, задето бе оставен в бездействие.

До вечерта аз изкупих колкото листове останаха непродадени още и ги изгорих.

Нас скоро ни преместиха в Търново Сеймен. Написа ли Стамболков другото си стихотворение за позора на крал Милана и напечата ли го — не зная.

Оттогава изминаха години. Много важни работи забравих, много силни впечатления се изличиха в душата ми. Но образът на Стамболкова стои и сега жив пред очите ми; виждам пак тая валчеста глава, наведена с дълбоката бръчка над хартията, и се повече расте симпатията ми към този човек, под чиято дребнавост и грубост на характера се криеше такава прекрасна душа.