Вълко на война

Това беше една погрешка на сърбите: те разсърдиха страшно Вълка. За да ги накаже, той замаха ръце нагоре и завика, колкото му глас държеше: „Урра! урра! урра!“ Стотини куршуми изпищяха около този хубав нишан. Но Вълко не мърда. Незлобивото ангел го пази, казва една пословица. Момчетата помислиха, че Вълко полудя, но не се одържаха и лежешком завикаха „ура“ по командата на Вълковата „ура“. Ротният командир прехласнато гледаше тази безстрашливост Вълкова, но на всеки миг комедията можеше да се обърне на трагедия, а Вълко беше отбор войник.

— Вълко, долу! — командува офицеринът. Но Вълко, като оглушал, следваше да маха с ръце на сърбите и да вика: „Ура, ура! ура!“

А момчетата от земята подземат и те: „Ура, ура, ура!“

Чудно нещо! Полудата на храбростта е прилепчива и Вълковият вик запали всичките сърца; няколко момчета вече станаха до половина, за да последват Вълка; сега той сгана истински командант.

Ротният командир се начумери и извика повелително:

— Папурчиков, заповядвам ти: долу! Всички на земята, безполезни жертви не ща.

Вълко се извърна запъхтян и само махаше с ръце на началника си, без да каже гък.

— Що има? — пита ротният зачуден. — Ранен ли си?

— Ваше благородие — издума Вълко, — бягат! „Ура!“

— Как бягат? Кой бяга?

И ротният се изправи и насочи бинокъла към сръбските позиции.

И наистина сърбите бягаха нататък, като заключаваха по „урата“, че българите ги атакуват.

След двайсет минути българската войска завземаше високите сръбски позиции, без да пукне пушка.