Подаръкът

Протегна ръце към Джони, който направи опит да се изплъзне. Но ръцете се сключиха на тила му, повдигнаха го и го затресоха.

— Ще ти дам да разбереш — говореше чичо Еб през стиснати зъби. — Ще ти дам да разбереш… Ще ти дам да разбереш…

Нещо падна на пода и се търкулна в ъгъла, като оставяше след себе си огнена следа.

Чичо Еб престана да го разтърсва, подържа го известно време във въздуха и го хвърли на пода.

— Това нещо изпадна от джоба ти — каза той. — Какво е?

Джони се отдръпна, като поклащаше глава.

Няма да им каже какво е. Нокога няма да им каже. И да го пребие чичо Еб, пак няма да им каже. Дори да го убият.

Чичо Еб отиде до кристала, наведе се и го вдигна. Върна се при масата, сложи го на нея и се прегърби, като разглеждаше разноцветните светлинки.

Леля Ем се наведе, за да може и тя да го разгледа.

— Какво е това? — каза тя.

И двамата сведоха глави над кристала, като внимателно го разглеждаха, а очите им блестяха и светеха. Телата им се напрегнаха, дишането им стана шумно и накъсано. И краят на света да беше настъпил в този момент, пак нямаше да забележат.

После се изправиха, извърнаха се към Джони, без да поглеждат кристала, сякаш той вече не ги интересуваше, сякаш той вече бе изпълнил предназначението си и не беше нужен. В израза им имаше нещо странно, не, не станно, но необичайно.

— Ти сигурно си гладен — каза леля Ем на Джони. — Ще ти приготвя вечеря. Искаш ли омлет?

Джони преглътна и кимна.

Чичо Еб отново седна, без да обръща внимание на кристала.

— Знаеш ли — каза той, — видях в града веднъж едно джобно ножче. Точно каквото ти трябва.