Гора

— Ох, хубавичката Го̀ра, миличката Го̀ра, прощавай, хубавка, прощавай…

Когато видях, че това изпращане може да продължи безкрай, направих знак да се даде вече път на Го̀ра.

Отначало тя пристъпи плахо, колебливо, а после, като направи един дълъг-дълъг скок, спусна се като стрела нагоре.

Преди да се закрие в шумака, Го̀ра се спря внезапно, обърна глава към нас, сякаш да се сбогува за последен път, и после се врътна, също както есенес на пътечката, и се изгуби…

— Деца! Хайде сега на игра! На прескачане, на гоненица! Хайде, всички, всички!

Не, не можа да стане веднага игра. А когато привечер, на път за село, ги попитах радват ли се, че Го̀ра е сега там, високо, високо в планината, отново свободна и волна, всички зачуруликаха наведнъж!

— Радваме се, много се радваме, господин учителю, но…

— Но?

— … ни е и много мъчно, господин учителю…