![Потапяне в слънцето [Sundiver - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Потапяне в слънцето [Sundiver - bg]
- Автор: Брин Дэвид
- Серия: Ъплифт #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Потапяне в слънцето [Sundiver - bg]». Краткое содержание книги:
Джейкъб разтърси глава, за да проясни мислите си. Фейгин някак си пак беше взел инициативата.
— Ами, наистина успях да помогна в началото с проблема за Водния сфинкс, но оттогава участието ми не е нищо особено. По дяволите, всеки може да прави това, с което се занимавам напоследък.
— О, трудно ми е да го повярвам!
Джейкъб се намръщи. За съжаление извънземният имаше право. И отсега нататък работата в Центъра за ъплифтиране щеше да е още по-рутинна.
Сто специалисти, някои по-квалифицирани от него в делфинската психология, очакваха да се включат в проекта. Центърът навярно щеше да продължи да използва неговите услуги, отчасти от благодарност, но дали той всъщност искаше да остане? Колкото и да обичаше делфините и морето, в последно време ставаше все по-неспокоен.
— Фейгин, извинявай, че отначало бях груб. Кажи ми за какво се обаждаш… като имаш предвид, че отговорът сигурно пак ще е „не“.
Клоните на извънземния прошумоляха.
— Имах намерение да те поканя на скромна приятелска среща с някои достойни същества от различни видове, за да обсъдим един важен проблем от чисто интелектуален характер. Срещата ще се проведе този четвъртък от единайсет часа в Центъра за гости в Енсенада. Ако присъстваш, няма да имаш никакви ангажименти.
Джейкъб за миг обмисли предложението.
— Извънземни, казваш? Кои по-точно? Каква е целта на срещата?
— Уви, Джейкъб, нямам право да ти кажа, поне не по телефона. Ще трябва да изчакаш за подробностите до четвъртък, ако дойдеш.
Веднага го изпълниха подозрения.
— Хм, този „проблем“ не е политически, нали? Говориш страшно мъгляво.
Извънземният замълча за миг. Зелената му маса леко се развълнува, сякаш в размисъл.
— Никога не съм разбирал, Джейкъб — разнесе се накрая напевният глас, — защо човек с твоето минало почти не проявява интерес към взаимовръзките между емоции и потребности, които ти наричаш „политика“. Ако метафората беше подходяща, щях да кажа, че политиката е „в кръвта ми“. И определено е в твоята.
— Остави семейството ми на мира! Искам да знам само защо трябва да чакам до четвъртък, за да науча за какво става дума!
Кантът отново се поколеба.
— Някои… страни на този въпрос не бива да се обсъждат в ефир. Отделни конкурентни фракции в твоето общество могат да използват за свои цели информацията, ако… ни подслушат. Уверявам те обаче, че участието ти ще е чисто техническо. Интересуват ни твоите познания и уменията, които прилагаш в Центъра.
„Глупости — помисли си Джейкъб. — Не искаш само това!“
Познаваше Фейгин. Ако присъстваше на тази среща, кантът несъмнено щеше да се опита да го въвлече в някаква комично заплетена и опасна авантюра. Извънземният вече на три пъти го бе правил.
В първите два случая Джейкъб не беше имал нищо против. Ала тогава бе друг човек и си падаше по такива неща…
После дойде Иглата. Травмата в Еквадор коренно бе променила живота му. Нямаше желание пак да преживее същото.
И все пак изобщо не му се искаше да разочарова стария кант. Той никога не го бе лъгал и Джейкъб не познаваше друг извънземен, който открито да се възхищава от човешката култура и история. Физически най-странното същество, което бе виждал, Фейгин беше единственият извънземен, полагащ усилия да разбере земянитите.
„Едва ли рискувам нещо, ако просто му кажа истината — помисли си Джейкъб. — В случай че започне да настоява, ще му обясня психическото си състояние — експериментите със самохипноза и странните резултати, които получавам. Той няма много да упорства, ако се обърна към чувството му за справедливост.“
— Добре — въздъхна Джейкъб. — Печелиш, Фейгин. Ще дойда. Само не очаквай от мен да съм звездата на представлението.
Смехът на извънземния прошумоля като вятър в горски клони.
— Не се притеснявай, Приятелю Джейкъб! В това представление никой няма да те вземе за звездата!
Когато се запъти по горната палуба към басейна на Макакай, слънцето все още беше над хоризонта. Мътно-оранжевият му диск висеше сред разкъсаните облаци на запад — благожелателно, безлично кълбо. Джейкъб спря до перилата за миг, за да се наслади на багрите на залеза и морския аромат.
Той затвори очи и остави лъчите да погреят лицето му. Накрая провеси крака през парапета и скочи на долната палуба. Предишното му изтощение се бе заменило с бодра енергичност. Дори си затананика рефрена на стара песничка — фалшиво, разбира се.
Когато пристигна, край стената на басейна плуваше един уморен делфин. Макакай го поздрави с тринарен стих, прекалено бърз, за да е разбираем, но поне звучеше приятелски гаден. Нещо за половия му живот. Делфините бяха разказвали на човеците мръсни шеги хилядолетия преди хората най-после да започнат да развиват мозъка и речта им и да ги разбират. Макакай можеше да е много по-умна от своите предци, но чувството й за хумор си оставаше чисто делфинско.