Капка след капка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Капка след капка». Краткое содержание книги:
Ето за какво си спомням, докато проверявам с фенерчето боксовете, ужасен от възможността да намеря във всеки от тях Мег и Сара или маниака. Мисля си как двамата с майка търсехме баща ми, а сега търся сам жена си и дъщеря си, как някога си бъбрех с татко, докато му помагах да издои кравите, а тук беше топло и приятно и ухаеше на прясно сено, на жито и на оборски тор — една специфична миризма, която за учудване на моите родители, винаги ми е харесвала. Знам, че ако не мисля за онези добри времена, сигурно ще полудея. Страх ме е от това, което мога да открия. Моля се на господ Мег и Сара да са живи.
Какво може да им е сторил непознатият? Какво може да е причинил на едно петгодишно момиченце? Да го изнасили? Да го наръга с нож? Дори да не е убил Сара, тя може да е умряла от загубата на кръв.
Тогава чувам, че майка ме вика. Вече мога да се махна от обора. Изпитвам срам и облекчение. Трябва да намеря Мег и Сара, да се опитам да ги спася. Но нямам търпение да поговоря с майка си. Тя може да ми каже какво се е случило, къде да ги търся. Като размахвам фенерчето в кръг около мен, за да не позволя на маниака да ме нападне в гръб, се измъквам през вратата и я заключвам.
Изтичвам горе. Майка ми седи неподвижно на леглото. Искам да получа отговор на въпросите си, да я сграбча и разтърся, за да я накарам да проговори, но така само ще я изплаша още повече и може да се затвори завинаги в себе си.
— Мамо — казвам нежно и я докосвам внимателно, като едва сдържам нетърпението си. — Кой ти причини това? Къде са Мег и Сара?
Тя се усмихва, успокоена от присъствието ми. Но все още няма сили да ми отговори.
— Мамо, моля те. Знам какъв шок си преживяла. Но ти трябва да ми помогнеш. Трябва да ми кажеш къде са, къде да ги търся.
— Кукли — прошепва тя.
Побиват ме тръпки.
— Какви кукли, мамо? Да не би тук да е дошъл мъж с кукли? Или самият той е изглеждал като кукла? Бил е маскиран като кукла, така ли?
Твърде много въпроси. Тя само примигва.
— Моля те, мамо, кажи ми. Къде са Мег и Сара?
— Кукли — пак прошепва тя.
И отново, както когато виждам непокътнатата сатенена покривка на леглото на Сара, ме обзема предчувствие, започвам да се досещам какво е станало, но не мога, не искам да повярвам, че това е възможно.
— Да, мамо, куклите — казвам на глас, като отхвърлям подозрението си. — Моля те, кажи къде са Мег и Сара.
— Ти вече си голямо момче. Трябва да спреш да се държиш като дете. Сега, когато баща ти го няма, ти си мъжът в тази къща. Трябва да бъдеш смел.
— Не, майко. — Поклащам глава, усещам болка в гърдите.
— Чака ни много работа; повече, отколкото се полага на едно дете. Но нямаме избор. Трябва да приемеш, че Бог е решил да вземе баща ти от нас, че сега ти си единственият мъж, на когото мога да разчитам.
— Не, майко.
— Вече си мъж и трябва да зарежеш детските игри.
Изправям се несигурно и се подпирам на касата на вратата, по бузите ми се стичат сълзи и мокрят ризата, която тъкмо е започнала да изсъхва от дъжда. Избърсвам очи, виждам майка ми, която е протегнала усмихнато ръка към мен, отстъпвам ужасен назад в коридора, слизам със залитане по стърбите на долния етаж, минавам през всекидневната и през кухнята, спускам се в мазето, прецапвам през млякото до кукленската къща и намирам вътре сгънато на две тялото на Сара. Мег е навряна в ракитовия кош. Играчките не са били изсипани на пода от дъщеря ми, били са извадени, за да се освободи място за трупа на жена ми. Коремите и на двете са разпорени и напълнени с дървени стърготини, очите им са изцъклени като на кукли.
Полицаите тропат по задната врата на къщата, блъскат я, крещят да им отворя, но аз не мога да помръдна. Те разбиват вратата, застават на входа на мазето и се взират надолу към мен, а от гумените им дъждобрани се отцежда вода.
— Млякото — казвам им аз.
Гледат ме с недоумение. Оставам на мястото си, заслушан в почукването на дъждовните капки по стъклата на прозорците, а полицаите слизат долу и виждат мъртвите тела, после се качват в стаята на майка ми. Когато се връщат отново при мен, повтарям: „Млякото“, но те все още не разбират.
— Тя ги е убила, то е ясно — казва единият от тях. — Но защо е това мляко?
Едва когато разпитват съседите надолу по пътя и научават как майка ми е закупила от тях бидони с мляко, как е настоявала да ги отнесе сама да колата си и как се е измъчила при пренасянето им, едва след като откриват празните бидони и ножа в един бокс в обора, успявам да им отговоря:
— Млякото. Кръвта. Имало е много кръв. Тя е искала да се отърве от нея, затова я е отмила с мляко, заличила е кръвта, но е продължила да излива мляко. Нали разбирате, имало е толкова много кръв.