Счупеното колело

Звукът на нефрита

Беше нощ и луната лежеше подобно на сляпо око над сатенения мрак на Нил. От мястото, където стоеше — тераса, намираща се високо над реката, — Ван Хсиен можеше да усети бавното, топло движение на въздуха върху бузата си — като дъх на спяща жена. Той въздъхна, опря ръце на студения каменен парапет и погледна надясно, на север, където в далечината големият фар протягаше своята дълга, плавно движеща се ръка от светлина напряко през делтата. Загледа се за момент, чувствайки се празен като въздуха, през който се движеше светлината, после отново се обърна и вдигна поглед нагоре към Луната. Нощите тук бяха толкова ясни. Също и звездите. Той потрепери, горчивината го заля отново. Звездите…

Един глас прекъсна мислите му:

— Чие хсия! Готов ли сте за нас?

Това беше Сун Ли Хуа, вътрешен шамбелан. Той стоеше на прага с наведена глава, двамата му помощници се намираха на почетно разстояние зад него, техните глави също бяха сведени. Ван Хсиен се обърна и с бегъл жест им показа да започват, после пак се извърна и се загледа в звездите.

Спомни си как през лятото заедно с двамата си най-големи синове — Чан Йе и Ли Цу — бяха на брега на Мозамбик. Беше късна лятна нощ, ярките звезди изпълваха небето над тях. Те тримата седяха около запаления огън, назовавайки звездите и определяйки разположението им, наблюдаваха движението на Голямата и на Малката мечка по черното кадифе на небето, докато от огъня остана само пепел и отново беше настъпил денят. Тогава той за последен път бе прекарал времето си само с тях. Последната им съвместна ваканция.