Неумолимият пръст на съдбата

— Какво, дядка, сам ли вехнеш над златото? — Андрей Семьонович го лъхна на бъчва. — Ще трябва да си развържеш кесията…

Андрей Семьонович очакваше да види дулото на пистолет, но ръката на момъка измъкна от джоба само смачкан лотариен билет. Другият до вратата измени позата си — целият се напрегна като пред скок.

Андрей Семьонович взе билета, без да разбира нищо, без да вижда нищо, освен мътните очи, впити в него. В парализирания му от ужас мозък се мярна трескава догадка: „Отвличат ми вниманието, за да…“

Протегнатата му ръка все още държеше билета.

— Е, та? — без каквото и да било изражение запита бандитът. — Дълго ли ще чакаме?

— Свършвай по-бързо — дочу се хрипкав глас откъм вратата.

Андрей Семьонович видя как оня бавно заизмъква нещо от джоба си.

— Сега, сега…

Без да чува собствения си глас, той остави билета, отвори чекмеджето и пачка след пачка започна да трупа парите пред гишето. Но дори в този момент той вършеше всичко с онзи отчетлив автоматизъм, с който извършваше изплащанията, само че по-бързо и без да брои.

Момъкът до прозорчето сграби купчината и нещо в лицето му се промени. Андрей Семьонович не схвана какво.

— Така… културничко — рече той и като разпредели парите по джобовете си, се отправи към изхода.

Приятелят му се вцепени с цигара в едната ръка и клечка кибрит в другата.

— Ама че… — ахна на края той. — Нима…

— И аз мислех, че печалбата е една рубла — мътноокият сви рамене. — Да вървим.

Когато те вече бяха на улицата, Андрей Семьонович отчаяно натисна сигнала, без още да разбира всичко, но вече предчувствувайки, че се е случило непоправимото.