Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Холман се засмя.
— „Джузепе“ ти е отмъстил! Къде участвува преди това?
Клерфе вдигна ръка.
— Хайде да пийнем нещо. И направи ми тази услуга — нека поне през първите дни да говорим за всичко друго, само не за състезания и автомобили.
— Но, Клерфе! За какво да говорим, бога ми!
— Само за няколко дни.
— Какво става с тебе? Да не се е случило нещо?
— Нищо. Просто съм уморен. Бих искал да си отдъхна и поне няколко дни да не чувам нищо за цялото това безобразие, по дяволите! Да не чувам за свръхбързи машини и за хора, летящи по шосетата с бясна скорост! Надявам се, че ме разбираш.
— Естествено — каза Холман. — Но какво се е случило? Станало ли е нещо?
— Нищо — отвърна Клерфе нетърпеливо. — Просто съм суеверен като всеки друг. Договорът ми изтича, а още не е подновен. Да не предизвикваме съдбата. Това е всичко.
— Клерфе — каза Холман, — кой е катастрофирал?
— Ферер. На едно глупаво, идиотско състезание по крайбрежието.
— Мъртъв ли е?
— Още не. Но трябваше да му ампутират единия крак. А онази лудата, която ходеше навсякъде с него, самозваната баронеса, отказва да го види. Седи в игралното казино и циври. За какво й е инвалид! Но да вървим и дай да пийна нещо. Последният ми коняк изчезна в гърлото на един шофьор на снегориначка, който е далеч по-разумен от нас. Неговата машинка не превишава пет километра в час.
Седнаха в салона на една малка маса до прозореца. Клерфе се огледа.
— Всички тези хора болни ли са?
— Не. Има и здрави на посещение при болните.
— Разбирам. Онези с бледите лица са болните.
Холман се засмя.
— Това са здравите. Бледи са, защото едва отскоро са тук. Другите, с обгорелите като на спортисти лица са болните, живеещи отдавна в планината.
Едно момиче донесе чаша портокалов сок за Холман и малка гарафа с водка за Клерфе.
— Колко време ще останеш? — попита Холман.
— Няколко дни. Къде мога да отседна?
— Най-добре в хотел „Палас“. Има хубав бар. Клерфе погледна към портокаловия сок.
— Откъде знаеш?
— Щом се „измъкнем“, отиваме там.
— Щом се „измъкнете“?
— Да. Понякога нощем, когато ни се иска да се почувствуваме като здрави. Забранено е, но налегне ли те кафарът, помага повече от безполезните дискусии с бога на тема твоята болест. — Холман измъкна от вътрешния джоб на сакото си едно плоско шише и доля от него в чашата си. [Кафар (фр.) — меланхолия, мрачни мисли, сплин. — Б. пр.]
— Джин — каза той. — Също помага!
— Не ви ли позволяват да пиете? — попита Клерфе.
— Не е абсолютно забранено, но така е по-просто. — Холман скри обратно шишето в джоба си. — Тук горе човек се вдетинява.
Пред входа на санаториума спря някаква шейна. Клерфе видя, че е същата, с която се бе сблъскал по пътя. От нея слезе мъжът с черния кожен калпак.
— Знаеш ли кой е това? — попита Клерфе.
— Жената ли?
— Не, мъжът.
— Един русин. Казва се Борис Волков.
— Белогвардеец?
— Да. Но по изключение не е нито бивш велик княз, нито бедняк. Говори се, че баща му съвсем навреме си открил банкова сметка в Лондон и съвсем не навреме останал в Москва, където го разстреляли. Разправят, че майката била зашила в корсета си смарагди с големина на орех. През седемнайста година все още носели корсети.
Клерфе се засмя.
— Та ти си бил цяло детективско бюро! Откъде знаеш тези неща?
— Тук бързо узнаваме всичко един за друг — отвърна Холман с едва доловима горчивина в гласа. — Само след две седмици, когато приключи спортният сезон, това селце ще се превърне до края на годината в малко клюкарско гнездо.
Край масата им мина група хора с дребен ръст, облечени в черно. Разговаряха оживено на испански.
— За такова малко селце санаториумът има съвсем международен вид — каза Клерфе.
— Прав си. Смъртта все още не е шовинист.
— Не съм съвсем уверен в това. — Клерфе хвърли поглед към входа.
— А онова жената на русина ли е? Холман се извърна.
— Не.
В санаториума тъкмо влизаха русинът и жената от шейната.
— Да не би и двамата да са болни? — попита Клерфе.
— Да. Но не им личи, нали?
— Не.
— Това често се случва. За известно време човек изглежда по-цъфтящ от самия живот, а след това изведнъж рухва. Но такива болни си лежат по стаите, затова не ги виждаш.
Русинът и жената се спряха на входа. Изглеждаше, че той й говори нещо настойчиво. Тя го слушаше внимателно, после тръсна отривисто глава и с бързи крачки влезе в салона. Мъжът гледа известно време подире й, след това излезе навън и се качи в шейната.
— Май че се скараха — каза Клерфе не без задоволство.