Под сливите

Той свали каскета, прокара длан по челото си и млъкна. После ме хвана за лакътя, стисна го силно и рече:

— „Сине!“ Разбирате ли, колега? „Сине!“ Ей тоя сух, откъртен глас и тая дума няма да ги забравя, докато съм жив!… И забележете — той почти изкрещя, — всички там ние бяхме мирни хора, добри синове, съпрузи и бащи, тил… Как става това, че понякога човек се увълчва дотолкова?…

Няколко крачки вървяхме мълчаливо. Полето вече бе притъмняло. Тук-там се обаждаха щурци.

— Е, после?

— После какво?… На другия ден качихме се отново във файтоните и тръгнахме обратно. Беше пак хубава сутрин и всички бяха добре разположени. Само мене нещо ми беше чоголно. Файтоните, отрупани с кошници грозде, пилета, делви мармелад, едва се мъкнеха. По едно време една от делвите се прекатури, цопна насред пътя и се разпука. Веднага колоната спря, всички наскачаха от колите, извадиха лъжици, намериха отнякъде празна кутия и с ахкане и вайкане наклякаха да събират каквото можеше да се събере от мармелада. Около половин час загубихме с тая злополука. През това време откъм селото се зададе и бавно мина край нас групата осъдени жени, обиколени със стража, запътени пешком към гарата… Сега разбирате ли защо не мога да понасям тоя нашенски обичай? Разбирате ли защо оставих професията и се занимавам с крави и пчели?…

Вечерта беше паднала вече съвсем. В селото заблещукаха светлини. Ние се връщахме бавно, без да говорим. Гората леко прошумя и лъхна хладина. От напречните пътечки наоколо се носеше глъчка и смях. Жените се прибираха от градините, дето бяха копали цял ден.