В мрака

Макар че разказът ставаше на български, който език малко знаеше, младата френкиня сфащаше развълнувана по изражението на очите и по движенията на мъжа си всичките перипетии на приключението, в което тя бе играла съдбоносна роля.

— Аз нали ти казвах, че един небесен ангел ще бди над мене в пещерата? — обади й се с любовна, щастлива усмивка по още бледо лице Керов.

— Заплес! — изсмя се тя, като го тупна галено по бузата.

— Adèle, признай си, ти си виновата за пропадането ми.

— Защо?

— Нали мислех за тебе тогава и ти миришех цветето? — усмихна се той.

— Знаете ли кое ме най-много удивлява, след като изслушах тая ужасна история? — казах аз Керову: — то е, че вашата коса не е сега бяла като сняг!

— И само една минута да се бях забавила — подзе госпожа Керова, — ти беше умрял…

После се обърна към мене с усмивка:

— Вие видите, че такива чудни случайности, невероятни съвпадения, не ги измислюват само романистите, тях ги има и в живота… Извинете, че докачих литературата — изсмя се тя мило.

— Напротив, госпожо, вие й направихте комплимент.

— Станция Лакатник! — извика навън кондукторът.

Влакът спря.

Аз се разпростих дружески с младите съпрузи, слезли на тая станция, и втори път от прозореца на вагона, като потегли влакът, се разкланяхме с госпожа Керова и с мъжа й, който още покуцваше.

София, юли 1901