Историята на безухия Хоичи

Най-сетне чул стъпките да приближават по пътя. Те преминали през портата, прекосили градината, дошли до верандата и спрели точно пред него.

— Хоичи! — извикал плътният глас.

Слепецът притаил дъх и не помръднал.

— Хоичи! — повторил страховито гласът. После потретил ядно: — Хоичи!

Слепият не помръдвал, сякаш бил вкаменен, а гласът изроптал:

— Не отговаря… Нее, тази няма да я бъде! Чакай да видя къде е тоя човек…

По верандата отекнали тежки стъпки, приближили се бавно и спрели пред Хоичи. После дълго — на слепеца му се сторило вечност — царяла пълна тишина, а тялото му се разтърсвало от ударите на сърцето.

Най-после грубият глас промърморил досами него:

— Инструментът е тук, но от музиканта виждам само две уши!… Ето защо не отговаря — няма уста. От него са останали само ушите… Е, ще занеса на своя господар поне тях като доказателство, че височайшето му разпореждане е изпълнено.

В този миг Хоичи усетил как стоманени пръсти стиснали ушите му като в менгеме и ги откъснали. Но въпреки страшната болка не издал нито звук. Тежките стъпки се отдалечили по верандата, минали през градината и заглъхнали към пътя. Слепият усещал как отстрани на главата му се стича нещо гъсто и топло, ала не смеел да вдигне ръце и да го напипа.

Настоятелят се прибрал чак на разсъмване. Той веднага се завтекъл към верандата, но се подхлъзнал на нещо лепкаво и извикал от ужас, защото на светлината на фенера си видял, че лепкавото е локва кръв. После видял и Хоичи в поза за медитация, а кръвта още се стичала на тънки струйки от раните му.