Ученият и времето

Затворих очи.

— Моля те, Дъкуърт — рекох аз, — кажи ми има ли още от това вещество в кръвта ми? Може би се налага да си сложа пиявици? Или да прибягна към старомодното пущане на кръв?

— Не смятам, че е необходимо — отвърна той. — Разпадането на антиперсептрона е много бързо. Седнах и избърсах потъналото си в пот чело.

— Ти беше прав, Дъкуърт. Аз исках да получа нещо срещу нищо. Трябваше да зная, че нищо няма да излезе.

Но тогава ме порази внезапна мисъл. Ами ако антиперсептронът се използува за продължаване на удоволствията, като например в някои любовни мигове?

— Дъкуърт... — подех аз несигурно. Малките му очи се взряха в мен.

— Помислих си... — продължих аз. — Просто ми дойде нещо ново наум. Погледът на Дъкуърт пламна.

— Зная какво си помисли — каза той. — И на мен ми дойде същата мисъл. Но отговорът е категорично не. Всъщност не е ли точно това животът?

И потънали в етични размисли, ние се оттеглихме към бара на факултета да се понаквасим и с това да променим, но напълно умерено, нашето усещане за времето.