Галерия от образи, които няма да използвам

— Аз работя — възкликна той. — Работя. Виждам всичко пред очите си. Слушай!

— Да — съгласих се аз.

— Започва така — каза той и промени тона на гласа си, предполагам, за да съответства на сериозността на разказа. — В полунощ трансалпийският влак спира в Киркбах… — изрече той и се обърна към мен, за да се убеди, че съм получил пълна представа за този поетичен факт.

— Да — повторих отново аз.

— Пътниците за Виена продължават — изрече напевно Блейк, — а тези за Падуа ще трябва да чакат един час. За тяхно удобство чакалнята на гарата е отворена и отоплена. Има също бар, където може да се купи кафе и вино. Една снежна нощ през март, в същия този бар, трима непознати пътници повеждат разговор. Първият е висок, плешив мъж с дълго палто, поръбено със самурова кожа, което стига до петите му. Негова спътница е красива американка на път за Исвия, за да присъства на погребението на единствения си син, загинал при алпинизъм. Третата участница в разговора е белокоса, едра италианка, наметната с черен шал. Келнерът се отнася към нея с голямо уважение. Когато налива чашата й с евтино вино, той се кланя ниско и я нарича „ваше величество“. Отрано този ден са сложени предупредителни надписи за опасност от лавини…

После Блейк отпусна глава на възглавницата и умря. Всъщност това бяха предсмъртните му думи. И както ми се стори, предсмъртните думи на цели поколения разказвачи. Нима снежният, измислен планински проход с тримата пътници можеше да има нещо общо с този свят, който ни заобикаля като някакъв объркан и чуден сън?