Практично изобретение

Върнахме се в къщи и половин час седяхме мълчаливо. Аз хубавичко обмислих всичко това. Момчетата бяха абсолютно прави: по света и без нас неприятностите са достатъчни. И им казах, че правилно са решили. Тук двамата скочиха и дай да ме целуват — и това възрастни хора! И двамата просто сияеха.

— Тате, ти си ни юнак!

А след това някак си изведнъж помръкнаха, като че ли им беше жал за мен, че всичките ми мечти за богатство отидоха по дяволите.

— Не се разстройвайте, момчета — казвам им аз. — Нали ви имам вас. Какво още ми трябва? Добре съм си осигурил старостта.

Сега даже малко поплаках — от радост.

За патента, разбира се, повече и дума не стана. Момчетата разглобиха веднага и апарата. За това изобретение ние повече не говорим. Но когато падне много сняг, момчетата ми се усмихват, а аз им се усмихвам в отговор. Защото всички съседи ми завиждат: пътеките в двора ни винаги са разчистени, а никой никога не е видял да се хващам за лопатата. Ние пресметнахме, че след обикновен снеговалеж две монети са малко. А три са точно колкото трябва. Аз нареждам монетите на равни разстояния и се научих да стрелям почти без грешка с въздушна пушка. Какъв смисъл има от изобретението, ако от него не може да се извлече полза, нали? Аз съм човек практичен.