Имиджкон

— Дъндър, мили! — извика Сесил и го прегърна с нежните си топли ръце.

— Сърчице мое — зашепна Дафни, — ти се върна!

— Ние сме щастливи, да те видим отново! — замърка червенокосата Тери.

— Очаровани сме! — като ехо се обади близначката й.

— И аз много, много се радвам! — уверяваше ги Дъндър и внимателно оглеждаше крака си… своя забележителен и як, съвсем здрав крак. — Слава Богу! Слава богу! Върнах се!

Имиджкона си свърши добре работата. Нормално действуваше! Изтръгна го от въображаемия свят и го върна в истинския — чудесен свят!

Дъндър седна и хвърли възторжен поглед на Своя Изумителен, топъл свят… свят на Земята от Двеста Двадесет и Третия Век. Изминали бяха стотици години след Голямата Чума — онова бедствие, което поразяваше само мъжките гени. Числото на особите от силния пол се намали до няколко хиляди и сега всеки от тях стана център на безкрайно предан и грижлив харем.

Доста мъже се оказаха неспособни да понесат подобно напрежение. Дългите години на обожание, удовлетворяването на всяко желание, възможността да имат която си жена пожелаят, бе така уморително!

И тогава се появи Имиджкона. Изобретение, което позволяваше на всеки човек да превърне въображаемия свят в реален. Някои мъже го използуваха, да създадат още по-екзотични и чудесни светове, отколкото този в който така добре живееха. Но изобилието на прекрасното само по себе си пораждаше чувство на още повече неудовлетвореност.

Дъндър се оказа по-мъдър. И с помощта на машината си създаде съвсем различен свят, свят на студа и ужаса — Нестранд. Той познаваше най-великата истина на живота.