Ближен

05:11

Така изневиделица се озоваха пред разбита, широко отворена врата. До развалената рамка имаше саксия с олеандър. До нея и друга — с лимонов о дръвче. Вятърът леко галеше листата.

Проходът гледаше към свода. Това беше самият връх на сградата. Изходът към недовършения покрив. Изоставено скеле, профили и колена, неизползвани комини, макари с тел, разпръсната дограма, подпорки, ръждясали триони и сито за пясък, арматура, прогнили въжета, антени, антени, казан с втвърден катран…

Горе, на най-отдалечените разклонения се зазоряваше. Сезонът беше такъв, отдавна ще се е съмнало, а все още ще бъде мрачно.

Спътникът събу големите си обувки и каза:

— Сбогом… и благодаря… Всичко си спомних.

Беше някак кротко усмихнат. Приведен, докато минаваше през вратата, пътем се изправи, разтърси коса, смъкна ризата от раменете и гърба си и остана гол. Някъде на границата на зрителното поле шумното дишане се преливаше в шумолене на пера, гърбицата се разтваряше в чифт огромни криле.

Яков не искаше да излиза. Не искаше да вижда от тази височина каква е нощта долу. Докато се връщаше, докато слизаше обратно към утробата на сградата, повтаряше:

— Гледай да не се изгубиш, гледай да не се изгубиш…

Или това бяха думи на ближния, които отекваха дълбоко в него.