Старата къща

— А може пък туй да е същото оловно войниче — каза тя. — Аз ще го запазя като спомен за всичко, което ми разправи. Но ти трябва да ми покажеш гроба на стареца.

— Да, ако го знаех къде е! — отвърна младият човек. — Никой не знае тоя гроб. Всички приятели на стареца бяха измрели и никой не се погрижи за гроба му. А аз бях тогава съвсем малко дете.

— О, колко страшно е да бъдеш толкова самотен! — въздъхна тя.

— Да, страшно е — рече оловното войниче, — но затова пък е много хубаво, когато не си забравен!

— Много е хубаво! — разнесе се някакъв глас наблизо; ала само оловното войниче разбра, че тия думи изрече парчето кожа от някогашната стена на старата къща. Всичката по-злата по него се беше изтрила и самата кожа бе заприличала на топка влажна земя, ала все пак тя си имаше свое мнение, което изказа гласно:

— Прзлатата се изтрива, свинската кожа остава. Но оловното войниче не вярваше това.