— Неуспелият пуч в Йордания. По време на малката война на Буш. — Артър Причард вдигна поглед от бюрото си. — Кой се занимаваше с това, преди който и да е от нас да види задаването му? — Продълговатото лице и буйните му вежди неизменно създаваха впечатлението за разгневен щъркел, готов да атакува.
— Пучът ли? — попита мъжът, седнал срещу него, внезапно проумял, че Причард говори на него. — Не, Артър. Знаеш, че това не е възможно.
Причард кимна с финеса и грацията на жител на Нова Англия.
— Вярно. И въпреки това…
Той не завърши изречението; това беше любимата му тактика. Продукт на висшите училища и съответните клубове, Причард беше всичко друго, но не и тъп бял англо-саксонски протестант, когото семейството му и приятелите му се бяха опитвали да култивират. Когато във възрастта на четиридесетте, ерген и съвсем наясно, че няма кой знае на какво да разчита през оставащите му тридесетина години в авторитетната фирма „Дигби и Комбс“, той си бе размърдал задника и бе подал документи за работа в правителството във Вашингтон. Град, който винаги го бе очаровал. Властта? Често си бе задавал този въпрос. Но дори и така, внезапната му кариера бе донесла повече, отколкото бе могъл да си представи.
Дори и през хаоса на 1974 година. По някакъв начин бе успявал да стои достатъчно далеч от пожара; и когато нещата се бяха уталожили, му предложиха едно наистина във висша степен необикновено работно място.
Комитетът по надзора. Мъгляво название за едно от мозъчните творения на Труман, създадено на всичко отгоре по време на десегрегацията на армията. Секретен отдел в правителството, който осигуряваше изпълнението на всички заповеди. Труман, разбира се, бе дал на Комитета значителна свобода в дефинирането на тези заповеди — и за защитата им чрез всички необходими мерки. С годините всички трудни задачи бяха носили знака на Комитета по надзора и с всяко ново начинание Комитетът бе консолидирал всяка унция власт, която му бе осигурявана. По някакъв начин по време на борбата за власт през седемдесетте и осемдесетте, когато ЦРУ и Съветът за национална безопасност се бяха борили със зъби и нокти за статуса на първородния син, Комитетът по надзора спокойно се бе утвърдил като най-последователният от трите — Никарагуа, Пном Пен, Ирак. И в този процес се бе отделил съвсем. Над конкуренцията. Автономност. В действителност само шепа хора във Вашингтон имаха представа за капацитета на Комитета. Артър Причард беше един от малцината. Затова и досието от Монтана лежеше върху бюрото му.
— Тя е перфектна — продължи той, очертан от рамката на прозореца, който отразяваше Вашингтон в здрача; високите до тавана стелажи с книги, дъбовите панели и старите мебели допълваха образа, който Причард искаше да създаде. — Тя е запозната с динамиката, с мотивацията. — Той се отпусна назад в креслото си, като го завъртя, така че да улови последните лъчи от слънцето. — Защо се колебаете?
Боб Стайн се размърда на стола си. Дебелите му кремавобели пръсти стискаха зелената кожа. Лицето му, подобно на тялото му, беше с очертанията на круша, като цялостният ефект се усилваше от малкия кръг коса, който поддържаше късо подстриган на темето си. Боб се чувстваше в стихията си, когато седеше пред компютъра си или пред сателитните снимки, изтощителни часове, подхранвани от диетична кола и сандвичи. Той сключи ръце в скута си, преди да отговори.
— Виж и аз като останалите искам да приключим с това, но тя не е…
