Мозъкът на Айнщайн
- Автор: Несвадба Йозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Захариева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мозъкът на Айнщайн». Краткое содержание книги:
Тогава вече той ми диктуваше резултати, които дори не бяха уравнения, а някакви символи, непознати до този момент в науката. Разбира се, Джоунс твърдеше, че всичко е безсмислено, че това са само объркани, несвързани, откъслечни знания, придобити през предишните му три живота, и публикува становището си в списанието. То подействува като бомба. Веднага ме извикаха при завеждащия изследователската дейност, журналистите искаха да разговарят с мен, опитът ми придоби широка известност. Ако не успее, ще изгубя всичко.
Супермозъкът изобщо не се разтревожи. Този ден написа едва три букви.
— Какво искаш? Какво още ти е необходимо? — попитах го нетърпеливо аз, готова дори да спя с него, ако това беше технически възможно. — Та ти всъщност ни изнудваш… — и сложих пред него статията на Джоунс.
— Нищо не искам — заяви той. — Само да се съобразяваш с отговорите ми… — Не го разбирах. Как мога да се съобразявам с непонятните символи и драсканици, в които вече сама не вярвах? — Ще ти отговоря в срок от три дни — каза той и млъкна. Гледаше през прозореца, сякаш искаше да се съсредоточи. Наблюдавах го от стаята си със специален уред. През цялата нощ той написа само два реда. Иначе не се и помръдна. Но нали обеща да отговори. Незабавно изпратих телеграми на двамата професори и уведомих началството си. Опитът наближаваше своя край.
Но на другия ден той изобщо не ми проговори. Седеше в стаята си, подпрял глава на длани, и с отслабващ глас „шепнеше“ някакви резултати в диктофона. През нощта беше побелял. Нима последната фаза на познанието е толкова изтощителна? Не исках да му преча. На третата сутрин той дори не ме позна, а вечерта гледаше с невиждащи очи и дъщеря ми. Седях до него цялата нощ. Вече едва съскаше, така че и най-прецизният диктофон не можеше да разшифрова изводите му. В три часа той „умря“. В шест пристигна професор Джоунс. В осем — академик Кожевкин. Напразно. За погребението му.
Наложи се да го изгорим. Впрочем мястото му беше на бунището, както на всички повредени машини. Но през последните дни той се беше сприятелил с толкова много от заобикалящите ме хора, че не можех, нито пък желаех да обяснявам на всички своя експеримент. Крематориумът беше препълнен, аз стоях в дъното с двамата учени, които неволно се усмихваха. Колко лесно могат да бъдат подведени нашите ближни. Да дойдат на погребението на една машина. И двамата ме съветваха да повторя опита си.
Пред крематориума ме чакаше дъщеря ми. Поздрави ме за успеха.
— Нима не разбираш, че той отговори? Умря. А преди това живееше: пълноценно и мъдро, обичан от заобикалящите го. Нима най-добрият отговор не е самият живот, който не бива да ограничаваме? И нима най-голямата мъдрост не е именно смъртта след пълноценно изживения живот?
Тя ми представи годеника си. Едва сега разбрах защо толкова късно. Той работеше на същата лунна станция, на която навремето служеше и моят мъж. Момчето беше мило. И тримата се запътихме към къщи. Цялото семейство. Преди една седмица щях да го изгоня заедно с нея. Не обичам лунните жители. Защо? Не съм мислила за това. И аз като толкова други цял живот се бях съсредоточила само върху своя мозък. Може би дъщеря ми е права. Дезинтеграцията на моята биологическа система наистина би могла да представлява своего рода отговор. Но нали същия отговор ми беше дал мозъкът на Анежка Новакова още в началото на опита? В последно време май наистина сме занемарили изкуството да живеем. То е изкуство, а не наука. Но изисква най-висша мъдрост.
Разбрах, че за тези изводи е достатъчен и мозъкът на средно умния човек.
Затова се отказах от своите опити с биологични системи.