Момиченцето, на което нищо не може да се случи
- Автор: Булычев Кир
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Ракева
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Момиченцето, на което нищо не може да се случи». Краткое содержание книги:
Изчезването на Алиса открили веднага щом се върнали от разходка. Два часа оттогава. Кислородът в скафандъра й е за три часа.
Понеже познавах дъщеря си, попитах огледали ли са всички потайни места в интерната или около него. Може да е намерила марсианска богомолка и сега да я наблюдава…
Отвърнаха ми, че в града няма изби, а всички потайни кътчета са претърсени от учениците и студентите от марсианския университет, които ги знаят наизуст.
Ядосах се на Алиса. Ама разбира се, ей-сега ще излезе иззад ъгъла с най-невинния си вид. А с поведението си е направила в града повече бели и от пясъчна буря. Всички марсианци и хора от Земята, които живеят тук, са откъснати от работата си, вдигната е на крак цялата спасителна служба. В същото време взе да ме обхваща сериозно безпокойство. Това й приключение можеше да завърши лошо.
През цялото време пристигаха съобщения от групите за издирване: „Учениците от втора марсианска прогимназия претърсиха стадиона. Алиса я няма.“ „Фабриката за марсиански сладкиши съобщава, че на територията й не е открито дете“…
„Може би наистина се е изхитрила да се промъкне в пустинята? — мислех аз. — В града вече биха я намерили. Но в пустинята… Марсианските пустини още не са изучени свястно и там може така да се изгубиш, че и след десет години да не могат да те открият. Ала нали най-близките части на пустинята вече са изследвани от скачащи всъдеходи…“
— Намерили са я! — развика се изведнъж един марсианец със син хитон, който гледаше джобния си телевизор.
— Къде? Как? Къде? — раздвижиха се събраните под купола.
— В пустинята. На двеста километра оттук.
— На двеста?!
„Разбира се — помислих си аз, — те не познават Алиса. Това можеше да се очаква от нея.“
— Момиченцето се чувствува добре и скоро ще бъде тук.
— Ама как се е добрала дотам?
— С пощенска ракета.
— Разбира се! — рече Татяна Петрова и заплака. Беше разтревожена повече от всички…
Всички се втурнаха да я успокояват.
— Минавахме покрай пощата, когато товареха автоматичните пощенски ракети. Но аз не обърнах внимание. Та нали ги виждам по сто пъти на ден!
А когато след десет минути марсианският летец въведе Алиса, всичко се изясни.
— Покатерих се там, за да взема писмото — каза Алиса.
— Какво писмо?
— Тате, ама ти ми каза, че мама ще ни напише писмо… И аз надникнах в ракетата, за да го взема.
— Вътре си се вмъкнала?
— Ами разбира се. Вратичката беше отворена и вътре беше пълно с писма.
— А сетне?
— Тъкмо се пъхнах, и вратата се затвори, а ракетата полетя. Почнах да търся копчето, за да я спра. Там има много копчета. Когато натиснах последното, ракетата тръгна надолу, а после вратата се отвори. Излязох и що да видя — наоколо пясък, няма ни леля Таня, ни децата.
— Натиснала е копчето за спешно кацане! — с възхищение в гласа каза марсианецът със синия хитон.
— Малко си поплаках, а сетне реших да си вървя у дома.
— А как се сети накъде да вървиш?
— Изкатерих се на височинката, за да погледна отгоре. А там имаше вратичка. От височинката не се виждаше нищо. Тогава влязох в стаичката и седнах.
— Каква вратичка? — изуми се марсианецът. — В този район има само пустиня.
— Не, там имаше вратичка и стая. А в стаята — голям камък. Като египетската пирамида. Само че мъничка. Тате, помниш ли, ти ми чете една книжка за египетската пирамида?
Неочакваното изявление на Алиса развълнува силно марсианците и Назарян, началника на спасителите.
— Тутексите! — завикаха те! — Къде намерихте момиченцето? Координатите!
И половината от присъствуващите изчезна яко дим. А Татяна Петровна, която се зае сама да нахрани Алиса, ми разказа, че преди много хиляди години на Марс е процъфтявала тайнствената култура на тутексите. От нея са останали само каменни пирамиди. Досега нито марсианците, нито археолозите от Земята не са успели да открият никаква следа от строеж на тутексите — само пирамидки, разхвърляни из пустинята и засипани с пясък. А Алиса случайно се е натъкнала на някаква постройка на тутексите.
— Виж ти, пак ти провървя — казах. — Но въпреки това незабавно ще те откарам в къщи. Там се губи колкото щеш. Без скафандър обаче.
— И на мен повече ми харесва да се губя у дома — рече Алиса.
… След два месеца в списанието „Вокруг света“ прочетох статията „Ето какви са били тутексите.“ В нея се разказваше, че в марсианската пустиня най-после са успели да открият много ценни паметници на тутекската култура. Сега учените са заети с разчитането на надписите, намерени в помещението. Но най-интересното е, че на пирамидата е открито великолепно запазено изображение на тутекс. Имаше и снимка на пирамидата с портрета на тутекса.