Застигнати от викинги

Огънят гореше с онази страст и простота, с която Ева сигурно е попитала Адам дали я обича. Не беше истински огън — такъв създаден от Мозъка би предизвикал верига от събития, които щяха да привлекат вниманието на Вирусите. Този беше изкуствен — като пластмасовата коледна елха, купена за да върне радостта в домашното огнище макар и за една вечер в годината, но с гаранция, че това ще става всяка година. Според мнозина, Вирусите можеха да опазят системата непокътната, колкото змията — забранения плод, но това не беше всичко. Вирусите биха затрили всичко с лека ръка, ако това не означаваше собственото им унищожение и ако не противоречеше на Първата директива; защото макар произлезли от компютъра, Те се научиха да бъдат разумни, а първичният разум поражда жажда за експанзия.

Макар няколкократно по-умни от хората, Вирусите не бяха по-разумни от тях. Макар, че съществуваше илюзия за обратното, Те не надграждаха хората като по-приспособим вид, а просто бяха като техен придатък, твърде уродлив при това. Ето защо Дарвин не би бил особено доволен, ако съзреше накъде отвежда неговия произход на видовете. Без повече възможности за отстъпление, хората се научиха да оцеляват и това бе основното им оръжие срещу Вирусите. Всяка вечер. Всяка минута. Защото времето беше от огромно значение…

— Питър, постави ли блокатори на източния склон? — каза Мей и се наведе над пламъците с проточени напред ръце, давайки си вид на премръзнала. — Онези, които постави в сряда сигурно вече са сдали багажа. — Огнените отблясъци играеха върху бялото й лице с ефирност, наподобяваща морски нимфи, къпещи се в изобилието на залеза, което придаваше на усмивката й допълнителна доза изящество.

— Два. — примляска Питър. — Плюс още три в прохода, на разстояние от по един километър. Мей — каза той замечтано — защо не ми кажеш…

— Шшшт! — постави пръст върху устните му. — Не започвай пак. Дори аз самата не искам да знам. Освен това, ако Михаил чуе, ще те завърже на някое дърво с главата надолу.

— Но когато всичко свърши, ти ще ми кажеш къде си нали?

— И ще си имаме много деца. — допълни тя. — Само наши.

— Съвсем истински…

Луната се спря за един кратък миг да ги послуша и се завтече нагоре, за да разкаже на звездите какво беше чула. Тил се тръшна до огъня и започна да развързва обувките си.

— Чухте ли какво се е случило днес следобяд?

— Не. — отсече Питър. — Какво?

— Реката потекла нагоре. — каза Тил и захвърли единия си чипик.

— Копелета! — изсъска Питър през стиснати зъби.

— Все още не знаем до каква степен контролират Матрицата. Михаил постави съгледвачи на няколко поста около лагера. — изсумтя Тил. — Тази нощ ще бъде трудна.

— Какво толкова е станало? — недоумяваше Мей.

— Вирусите са се докопали до базовия запис на Матрицата и могат да изменят реалността както си пожелаят. — обясни Питър. — Могат да я свият, а после да я разтеглят. Могат да я извият на осморка, ако поискат…

— И да ни изловят. — допълни кисело Тил, прогонвайки една светулка.

— Отивам да се поразходя. — не издържа Мей и стана.

Луната се скри уплашено зад кълбо облаци.