Съвършеният андроид

Той извърна глава, само колкото да я погледне. Няколко чисти сълзи се стичаха по страните му.

— Вече е късно…Сюзан — промълви, — твърде…късно, за всичко…

— Но какво говориш, Мартин? За нищо не е късно. Ти…

— Иска ми се да оставя нещо след себе си — каза на един дъх, — когато слънцето умре…оставя следи, а …аз ще си ида…без…

— Не плачи, Мартин! Натъжаваш ме, сълзите ти ще ме накарат да заплача!

— Може би една малка следичка, Сюзан…да ме запомнят, мен, най-съвършеният андроид — главата му клюмна и очите му се затвориха.

— Мартин! — извика тя и се втурна към него. Повдигна главата му, разтърси го.

Някакъв далечен пламък бавно и несигърно проблесна в тъжните му очи.

— Сюзан…аз…те… — главата му отново падна бездиханна.

Тя провери пулса му, забавящ се с всеки следващ едва доловим удар.

— Ти не можеш да си идеш, Мартин! — сега вече плачеше — Не можеш да се изключиш, просто защото не си… — очите му пак премигнаха уморено, — защото не си машина! Не си андроид, чуваш ли! Ти си човек — Сюзам се тресеше цялата, — ти си експеримент, Мартин! О, Мартин, само експеримент.

Човек, отгледан като машина, от машини! Третиран като машина, инструктиран като такава.

Непрестанно — ден и нощ! О, Мартин! Отвори очи, хайде! Не можеш просто да замреш. Не си робот, не си съвършен андроид, а обикновен, нормален човек! Мартин!

— …обичам — довърши той и пак притвори очи. Умът му отплува, сля се със звездите.

— Човек — нареждаше Сюзан, но той изобщо вече не я чуваше. Просто пътуваше с вятъра в тъмата, далеч, много далеч. И пишеше своето последно стихотворение. Последно и може би най-добро. А защо не — дори съвършено?