На лов за тауг-теке

Върховете на планината започнаха да се замъгляват. Мъглата се спускаше, обвивайки скалите. И теке, и камъните, и небето — постепенно всичко потъна в призрачната тъкан на облаците.

Ето го него, каменното царство на теке. Мълчаливо и неподвижно седяхме с Шерше и наблюдавахме виденията на това задоблачно царство.

Изведнъж долу зад скалата се чу шумолене, а след това предпазливият, едва доловим, но ясен шум от стъпки на спиращо се, замиращо и отново тръгващо животно. Ние залегнахме. Безшумно дръпнах предпазителя. Гърдите ми се изпълниха с пулсиращото ми сърце.

Откъм моята страна, на около шестдесет метра, иззад камъните се появиха сърповидни рога и изведнъж с неуловими движения тауг-теке се изправи цял на самия ръб на малката скала. Мигновено стрелях и повторих. Теке изчезна. Камъните загърмяха по издатините и ние чухме глух шум от падане.

Прибягвайки към скалния ръб, видяхме теке — той лежеше на седем метра под нас, на последната скална тераса. Огромното животно беше мъртво, тънка струя кръв течеше от ъгъла на устата му.

Пристигнаха киргизите, прехвърлиха мъртвия тауг-теке през седлото на Шерше и го привързаха. Вече по тъмно седнахме на конете. Като разговаряха приглушено, ловците тръгнаха надолу. В глъбините на клисурата луната, скрита зад планинските теснини, угасна. На дъното на клисурата легна мрак. След това планините се раздалечиха и луната се показа отново. Няколко пъти се спускахме на дъното на клисурата във влажната тъмнина, изпълнени с боботенето на водата, и отново се изкачвахме горе, където шумът затихваше и сияеше светлината на луната.