Калаф и Турандот (Персийска приказка)

Калаф отишъл в царската шатра. Като видял своя обичен сокол, ханът много се зарадвал. Той почнал да милва птицата и да й говори. Сетне запитал момъка как и къде я е намерил. Калаф му казал.

— Отде си ти, момко, и какъв ти е занаятът? — запитал след малко ханът.

— Господарю — отвърнал Калаф, — аз съм син на един търговец от Велика България. Пътувах през Яик с баща си и майка си. Разбойници ни срещнаха и ограбиха. Всичко ни взеха. Дойдохме тук и аз се принудих да прехранвам родителите си кога с просия, кога с груба работа.

— Добре, драго ми е, че на тебе се падна да уловиш тоя сокол. Заклел се бях да изпълня три желания на оногова, който ми го донесе. Кажи сега какво искаш!

— Първо: да се даде на родителите ми шатра и да им се осигури храна и облекло за през цял живот. Второ: да получа хубав кон, оседлан и обуздан разкошно. Трето: да ми се дадат хубави и скъпи дрехи и кесия с жълтици. Иска ми се да пътувам. Затова желая тия неща.

— Желанията ти ще бъдат изпълнени начаса. Доведи баща си и майка си!

Калаф намерил родителите си и им разказал за станалото. Не ще и дума, те се зарадвали много, като се научили, че животът им ще бъде занапред осигурен. Момъкът ги отвел при хана, който ги приел любезно, разговорил се с тях, а после заповядал да ги настанят в една от царските шатри и отредил слуги да им прислужват като на придворни.

Ханът дал и на Калаф онова, което момъкът бил поискал — великолепни дрехи, хубав кон и кесия с жълтици. Подарил му и разкошно изработена сабя в златна ножница, украсена с елмази.

Още същия ден момъкът се сбогувал с хана и родителите си и тръгнал към оная страна, отдето изгрява слънцето.

След много приключения Калаф стигнал в столицата на Китай — град Пекин. Там се настанил в къщата на една бабичка накрай града. От разговорите си с домакинята узнал, че царството се управлявало от императора Алтън хан, който имал само една дъщеря. Княгинята се казвала Турандот. Бабата я била виждала често, когато отивала в двореца при дъщеря си, която служела там.

Турандот била деветнадесетгодишна. Толкова хубава била, че и най-изкусните живописци не можели да предадат хубостта й. Мнозина я били рисували и продавали скъпо и прескъпо тия ликове на чуждестранни князе и царе. Но момата била не само хубава, а и умна. Толкова умна била тя, че забърквала и най-големите учени в царството. Само едно й било лошо: много била горда и жестока.

Преди две години тибетският цар пратил хора да я искат за сина му, който бил видял нейния лик и я обикнал само по него. Алтън хан се зарадвал, че ще се сроди с тоя силен и знаменит господар. Но Турандот, която мислела, че не се е родил още момък, достоен за нея, отказала. Баща й се ядосал и й заповядал да се съгласи. Тя пак отказала, разплакала се, развикала се, почнала да чупи и да хвърля каквото види. Паднала болна. Не искала ни да яде, ни вода да пие, ни да спи. Лекарите казали, че не ще помогнат никакви лекарства: ако баща й я насили да се омъжи за тибетския княз, тя ще умре. Нямало какво да прави Алтън хан: за да не изгуби обичната си дъщеря, той отказал на пратениците тибетци.