Уайнсбърг, Охайо
- Автор: Андерсън Шъруд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Колечкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Уайнсбърг, Охайо». Краткое содержание книги:
На младини Уинг Бидълбаум бил учител в някакъв град из Пенсилвания. Тогава го познавали не като Уинг Бидълбаум, а с по-малко звучното име Адолф Майърс. Всички момчета в училището обичали Адолф Майърс.
Адолф Майърс бил предопределен от природата за учител на младите. Бил от ония толкова рядко срещани, недоразбрани люде, дето умеят да владеят с кротка властност, която в очите на другите минава за симпатична слабост. Отношението на тия хора към поверените им ученици не се отличава от любовта, на която са способни най-изтънчените жени.
Ала това е грубо казано. Поетическа дарба е нужна тук. Адолф Майърс се разхождал със своите ученици или пък седели на училищните стъпала и разговаряли до здрач, потънали в някакъв сън. От време на време ръцете му се протягали, докосвали ласкаво раменете на момчетата или прокарвали пръсти през разрешените им коси. Когато говорел, гласът му ставал мелодичен и мек. И в него се долавяла ласка. С глас и с ръце, с потупване по рамото или погалване на нечия коса учителят се мъчел да вдъхне в младите души на своите ученици любовта към мечтанието. А чрез гальовността на своите пръсти той давал израз на своята душа. Бил от хората, чиято съзидателна сила е някак разлята, несъсредоточена. А при нежния допир на ръцете му несигурността и недоверието се изпарявали от главите на момчетата и те също се отдавали на приказно мечтание.
Ала дошла и трагедията. Едно малоумно момче от училището се увлякло по младия учител. Нощем в леглото му се привиждали невъобразими неща, а на заранта то предавало съновиденията си за истина. Грозни, злонамерени хули се сипели от хлевоустия хлапак. Пенсилванското градче потръпнало в погнуса. Сега мъглявите, скрити опасения относно личността на учителя Адолф Майърс в съзнанието на гражданите прераснали в убеденост.
Трагичната развръзка не закъсняла. Измъквали треперящите хлапаци от леглото и ги подлагали на разпит. „Той слагаше ръка на рамото ми“ — казвал един. „Той често си играеше с косите ми“ — прибавял друг. Един следобед Хенри Брадфорд, съдържателят на градската пивница, се изправил пред вратата на училището. Повикал учителя на двора и взел да го налага с юмруци. Колкото по-необуздано грубите му ръце се стоварвали върху недоумяващото лице на изплашения учител, толкова по-невъздържана ставала яростта му. Ужасени и стъписани, децата се разпищели и разбягали като подплашени буболечки.
— Ще те науча аз тебе, да пускаш ръце на сина ми, звяр мръсен! — боботел кръчмарят и уморен да удря, взел да рита учителя по двора.
Същата нощ Адолф Майърс бил прогонен от пенсилванското градче. Десетина души с фенери в ръка застанали пред вратата на къщата, дето живеел самотният учител, и му наредили да се облече и излезе навън. Валяло дъжд, един от мъжете държал въже. Били тръгнали да го бесят, ала нещо във фигурата му, толкова дребна, крехка и жалостива, трогнало сърцата им и го пуснали да избяга. Когато се втурнал напред в мрака, те съжалили за проявената слабост и хукнали да го догонят, като ругаели и запращали тояги и буци хал по дребния човечец, който виел и бягал все по-бързо в нощта.
Двадесет години вече Адолф Майърс живееше самотно в Уайнсбърг. Бе едва на четиридесет, а имаше вид на шестдесет и пет годишен старец. Името Бидълбаум си присвоил — прочел го върху някакви сандъци на товарна гара, когато прекосявал бързешком едно охайско градче. Имаше леля в Уайнсбърг, старица с почернели зъби, която отглеждаше пилци, и живя с нея, додето тя се помина. Боледува цяла година след случката в Пенсилвания и когато се възстанови, стана надничар по нивите, вървеше плахо и все се мъчеше да скрие някъде ръцете си. И макар да не съзнаваше точно какво се бе случило, някакво чувство му подсказваше, че причината за всичко е в ръцете. Бащите на учениците му все ръцете му споменаваха.
— С тия ръце пипай себе си! — бе изревал кръчмарят, побеснял от гняв из училищния двор.
Уинг Бидълбаум продължаваше да крачи по чардака на къщичката край клисурата, докато слънцето се скри и пътят отвъд полето се изгуби в сивкавия сумрак на сенките. После влезе вътре, отряза си филийки хляб и ги намаза с мед. А когато заглъхна грохотът на вечерния влак, който откарваше вагоните с набраните през деня ягоди, и отново над лятната нощ се възцари тишина, той излезе и пак закрачи по чардака. Не виждаше в тъмното ръцете си и постепенно те се успокоиха. И макар още да му бе мъчно за изчезналата близост с младежа, посредника, чрез когото той даваше израз на своята любов към хората, тази мъка стана част от неговата самота и вечно очакване. Запали лампата, изми няколкото чинии, останали след оскъдната вечеря, и като разпъна походното легло пред стъклената врата, която водеше към чардака, взе да се съблича за сън. Две-три трохички хляб бяха попадали по чисто измития под около масата. Уинг Бидълбаум сложи лампата върху ниско столче, наведе се да събере трохичките и ги пъхна в устата си с невероятна пъргавина. В яркото светлинно петно под масата коленичилата фигура приличаше на духовник, сведен в молитва. Нервно потръпващите изразителни пръсти, които ту се мярваха, ту се скриваха от примигващия пламък, можеха лесно да се сбъркат с пръстите на фанатичен набожник, който десетилетия наред прехвърля сръчно своята броеница.