Послеслов към „Особени сезони“

Надявам се, че сте ги харесали добре-хубаво-чудесно, muchachos и muchachas.

И още нещо.

Преди една година разговарях с моя издател — не с Бил Томпсън, а с новия ми издател, много добро момче, казва се Алън Уилямс — умен, духовит, способен, но вечно зает със съдебни дела нейде из Ню Джърси.

— Хареса ми Кужо — рече Алън. Издателската работа по този роман, истинска рунтава кучешка история, беше приключила. — Мислил ли си какво ще правиш след това?

— Ами, да — казах. — Имах някаква идея.

— Кажи ми я.

— Какво ще речеш за книга с четири новели? Повечето от тях съвсем обикновени истории. Какво мислиш за това?

— Новели — рече Алън. Той е добър спортист, но по гласа му се разбираше, че денят му е помръкнал; гласът му казваше, че току-що е спечелил два билета за Революционните Авиолинии до съмнителна малка бананова република. — Искаш да кажеш дълги разкази.

— Да, така е — казах. — И ще наречем книгата „Особени сезони“ или нещо подобно, за да разберат хората, че не е за вампири, прокълнати хотели или нещо от тоя род.

— А следващата ще бъде ли за вампири? — попита с надежда Алън.

— Мисля, че няма да е. Какво мислиш, Алън.

— За прокълнат хотел, може би?

— Не, вече писах за това. „Особени сезони“, Алън. Хубаво заглавие, нали?

— Хубаво ще е — въздъхна Алън. Това беше въздишката на добър спортист, който току-що е седнал в трета класа на най-новия самолет на Революционните Авиолинии — „Локхийд Тристар“ — и вижда първата хлебарка да пълзи деловито по облегалката на предната седалка.