Краят на деня

Сестра му се бе изправила на пръсти, бе протегнала ръце и бе обгърнала лицето му. Бе го целунала по бузата( за първи път от както се бе родила) и бе му прошепнала.

„Бягай.

Това е моят подарък за рожденния ти ден.

Ако успееш да бягаш без да спреш до залез слънце — аз ще изчезна. Ще се изпаря от твоят живот и ти ще бъдеш свободен. Ако се спреш преди слънцето да залезе, ако се спреш дори за миг си мъртав.

Просто бягай до края на деня.“

И той бе хукнал.

Бе видял как портата се бе отворила сама и все едно, че целият свят извън оградата, който не бе виждал от пет години се бе отворил пред него.

Тичайки бе погледнал към къщата и бе видял на терасата цялото семейство — сестра му, баща му и майка му, вперили поглед в него.

Бе видял как баща му бавно и немощно вдига ръка и бе му махнал с пръсти, които изобразяваха знака на победата.

Неговите родители вярваха в него, неговите родители зависеха от него…

Бягаше. Продължаваше да бяга.

Бе странен начин да отпразнуваш рожденния си ден, но той се чустваше безкрайно щастлив.

Бе успял.

Бе успял да дочака своя ден, в който имаше възможността да зависи сам от себе си, да реши собствената си сътба, да се изправи срещу силата, която го бе държала в плен пет години.

Бягаше за себе си, за своите родите, за собственото си бъдеще, за другите като него, ако въобще имаше други.

Дори не се питаше дали ще успее или ще бъде победен.

Просто бягаше към края на деня…