Въоръжени мъже
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #15
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Въоръжени мъже». Краткое содержание книги:
Във въздуха витае предчувствие за страшно зло, някой убива и в града се е развихрило нещо загадъчно и отвратително. Няма да е зле, ако кълбото се разплете до обяд, защото тогава капитан Ваймс се пенсионира официално и се жени. А щом градът е Анкх-Морпорк… тъкмо по пладне всичко се размирисва на гнило.
— Е, и? Светът е пълен със стари саби. И точила.
— Тази е била скрита много добре в една от каретите. Странно. Човек би очаквал тя да е готова да я предадат, нали така? Да я използват? В р-азбойничска страна? А после момчето пораства и, и… Съдбата… отрежда той и сабята му да дойдат в Анкх-Морпорк, където понастоящем е страж в Нощната Стража. Не мога да повярвам!
— Това все още не е…
Едуард вдигна ръка за един миг, след което извади някакъв пакет от чантата.
— Направих внимателни пр-оучвания, да ви кажа, и успях да открия мястото, където е станало нападението. Най-старателно претърсване на земята разкри стари пирони от карета, няколко медни монети и, в малко въглища… това.
Те протегнаха вратове да видят.
— Прилича на пръстен.
— Да. Това е, това е, той е об-езцветен отгоре, разбира се, иначе някой би го забелязал. Вероятно е бил скрит в някоя карета. Поръчах да го почистят от-части. Можете просто да прочетете посвещението. Е, тук имаме илю-стриран инвентар от кралската съкровищница на Анкх, направен през година АМ 907, по времето на управлението на Крал Тирил. Бих ли могъл, ако обичате, бих ли могъл да обърна вн-иманието ви на малкия сватбен пръстен на долния ляв ъгъл на страницата? Ще видите, че художникът като че ли за наше улеснение е изписал посвещението.
На всички им трябваха по няколко минути, за да го разгледат. По природа си бяха подозрителни. Всички те бяха потомци на хора, за които подозрението и параноята са били водещи характеристики на оцеляването.
Защото всички те бяха аристократи. Нямаше нито един сред тях, който да не знае името на пра-пра-пра-дядо си и от каква срамна болест е умрял.
Току-що бяха изяли едно не толкова добро блюдо, което обаче включваше някакви стари и ценни вина. Дойдоха, защото всички познаваха бащата на Едуард, а и д’Ийт бяха прекрасно старо семейство, па макар и много обедняло сега.
— Така че виждате — гордо каза Едуард, — доказателството е неоспоримо. Ние имаме крал!
Слушателите му се опитаха да не се споглеждат.
— Мислех си, че ще се з-арадвате.
Най-сетне, Лорд Раст изрече негласния консенсус. В тези истински сини очи нямаше място за съжаление, което не беше качество за оцеляване, но понякога можеше да се рискува с мъничко любезност.
— Едуард, последният крал на Анкх-Морпорк е умрял преди много векове.
— Екзекутиран от изм-енници!
— Дори и да може все още да се намери наследник, кралската му кръв ще е съвсем размита досега, не мислиш ли?
— Кралската к-ръв не може да се размие!
Ах, помисли си Лорд Раст. Значи такъв бил той. Младият Едуард си мисли, че допирът до краля може да лекува скрофулоза, сякаш царствеността е еквивалентът на серен мехлем. Младият Едуард си мисли, че никое езеро от кръв не е толкова голямо, че да не го прегазиш, за да сложиш праведния крал на трона, и че никое дело не е твърде низко в защита на короната. Романтик, наистина.
Лорд Раст не беше романтик. Родът му добре се беше нагодил към Анкх-Морпоркските пост монархически векове чрез покупки, продажби, рентиране и създаване на контакти и правене на това, което аристократите винаги са правили, което ще рече приспособяване и оцеляване.
— Е, може би — отстъпи той с мек тон, сякаш придумва някого да слезе от перваза, — но трябва да се запитаме: дали точно в този момент се налага Анкх-Морпорк да има крал?
Едуард сякаш видя изведнъж луд пред себе си.
— Дали се нуждае? Дали се нуждае? Докато добрият ни град чезне под петата на тир-анина?
— О! Говориш за Ветинари.
— Не виждате ли какво е причинил той на този град?
— Той наистина е много неприятен, новоиздигнал се човечец — отбеляза Лейди Селачии, — но не бих казала, че в действителност тероризира много-много. Поне не направо.
— Трябва да му се признае — вметна Виконт Скейтър, — че градът функционира. Повече или по-малко. Братства и други ми ти измишльотини.
— Улиците са по-безопасни, отколкото бяха по времето на Лудия Лорд Снапкейс — каза Лейди Селачии.
— По-б-езопасни? Ветинари основа Гилдията на Крадците! — изкрещя Едуард.
— Да, да, разбира се, много осъдително, определено. От друга страна, една скромна годишна такса и човек си върви в безопасност…
— Той винаги твърди — рече Лорд Раст, — че ако ще има престъпност, нека поне да е организирана престъпност.
— На мен ми се струва — добави Виконт Скейтър, — че всички момчета по Гилдиите се примиряват с него, защото с който и да е друг на негово място ще е по-зле, а, не е ли така? Със сигурност сме имали и някои… трудни за справяне. Някой да си спомня Погубващия Лорд Уайндър?