Риболов в Рубикон

Всяка характеристика на Вонегът обаче непременно изисква представка: поп или анти, което в случая е почти равнозначно. На стойностите на „сериозната култура“ той противополага тези на „ширпотреба“ и виртуозно ги съчетава, доказвайки, че средствата и похватите на „мултимедията“ са съвсем пригодими за Литературата с главна буква (приблизително тъй, както един рекламен текст за корица на paperback може да притежава интелектуалната кондензираност на есе или няколко кадъра на комикс, изобразяващи четиринайсетте часа, в които многовековният Дрезден бил превърнат в пепелище, да разтърсят съзнанието със силата на електрошок), щом темите са значими, важни и творческите намерения — почтени. Някои критици сочат дори, че ако Маршал Маклуън беше белетрист, книгите му щели да бъдат досущ като неговите, твърдение, подкрепено впрочем от „телевизионната“ техника на Вонегът (повествование, „насечено“ на епизоди — страниците в „Майка нощ“ например са 174, а главите 45, и водено със зашеметяваща бързина; замисъл, доуточняван сякаш на монтажна маса; стремително редуващи се сцени; трансформиране на времето в ритъм, на пространството в калейдоскоп, на сюжета в акустика; визуалност; динамика; импровизации), благодарение на която романите му се четат с лекота, без напрежение, тъй както гледаме филми или шоу, и заключението, че авторът им е „пост-Гутенбергов писател“, се налага съвсем естествено, някак дори от само себе си. Използувайки тривиалността на електронизираното ежедневие за свой художествен идиом, той не оригиналничи и при избора на темите, които откриваме у много други (космическите загадки на съществуването, ексцентричността като освободеност, парадокса като логика, клаустрофобичността на модерната цивилизация и нейното последно табу — смъртта, хаосът като порядък…), но силата му произтича сигурно от неговата слабост (по израза на Дж. Мелард) да проявява „интелектуална апатия“: Вонегът не софистицира прозата си, съумя да я запази като просторна стая, незадръстена от мебели, или като арена, по която се премятат клоуни. Като албум с рисунки на Сол Стайнбърг. Или като граматика на спонтанността, чиито правила градят един език, ако не универсален, то във всеки случай достатъчно жизнен, гъвкав и звънък, за да не зарие ономатопеите на дъното на речниковия си фонд. От рода например на тази: „Пиу-пиу-пиу“ — сигналът, с който канарчето във въглищната мина предупреждава за надвиснала опасност. „Писателят трябва да е свръхчувствителен и винаги нащрек като такава птичка — казва Вонегът. — Да бие тревога за катастрофата, докато тя все още е само риск. Нима обаче има кой да го чуе? Пък и дори да бъде чут, той е безсилен да я предотврати. Поне у нас, в САЩ, обществената му роля е нищожна, «без реплики». Макар че, ако не бяха авторите на криминални романи, хората щяха да се убиват все по същия начин“…