Извънземното
- Автор: Котсуинкъл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Каталина Събева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Извънземното». Краткое содержание книги:
С трогателен хумор, неукротимо въображение и увличаща динамика книгата отправя посланието на една нова религия: „Обичай далечния, както ближния.“
Вече чуваше тяхното припряно трополене, а студените снопове светлина разсипаха храсталака отново и отново. Прогърмяха възгласи на непонятния им език, а един от групата, на чийто пояс нещо подрънкваше, вече тичаше запъхтян по следите му. В проблясващата светлина извънземното видя какво виси от колана на преследвача му — приличаше, на наниз от зъби, застрашително подострени, вероятно ловни трофеи, изтръгнати от устата на друго нещастно космическо същество и нанизани на телена гривна.
Време е, време е, време е, предаваше корабът й зовеше най-тромавите членове на екипажа.
Съществото се хвърли под кръстосващите светлини към отсрещната страна на пътя. Колите бяха спрели безразборно, отвсякъде бяха наизлезли шофьори. Извънземното сгъсти защитната си мъгла и се плъзна под лунната светлина, сливайки се с отвратителните газове от возилата им. Противният облак мигновено подсили прикритието му — след минута то вече беше от другата страна и незабелязано се спусна в малка падина.
Студените светлини тутакси го проследиха, като че усетили откъде е минало. Съществото се притисна към пясъка и камънаците, а земляните един през друг запрескачаха падината. Изпъкналите му очи се устремиха нагоре и то видя ужасяващия наниз от зъби, които сякаш му се изхилиха грозно, когато собственикът им профуча над него.
Прилепи се още по-плътно към камънака, цялото обгърнато в мъгла — така по нищо не се отличаваше от изпаренията в която и да било влажна падинка през нощта. Да, аз съм само едно облаче, земляни, едно от вашите облачета, съвсем безобидно, но не го пронизвайте с фаровете си, защото в него има една голяма дълга шия и две ципести стъпала с тънки и източени пръсти също като водните корени на някое мораво блатно растение. И няма да проумеете, сигурен съм, че съм дошъл на тази планета, за да спася вашата растителност, преди окончателно да сте я унищожили.
Още хора профучаха над него — отлично въоръжени, увлечени от лова, те надаваха дрезгави, възбудени крясъци.
След като и последният се скри в гората зад гърба му, то се надигна и бързо се шмугна между дърветата. Единственото му предимство беше, че познава добре терена, защото дълго бе търсило образци тук. Очите му се въртяха трескаво, докато намериха следата — едва забележим процеп между клоните, който се мержелееше в мрака, през този проход бе минавало със събратята си, за да отнесе кълновете към кораба.
Дразнещата, жестока светлина пронизваше мрака отвред. Земляните се бяха объркали, а пришълецът се бе насочил право към кораба по най-късия път.
Пламъчето от сърцето му заблестя по-ярко, почерпило сили от близостта на събратята му, техните сърца до едно го викаха, викаха го и неизброимите растения на борда, събирани сто милиона години: опасност, опасност, опасност…
Хукна между стрелкащите се светлини, по единствената ясна следа в гората, а дългите му като коренища пръсти усещаха с изключителна отчетливост всичко, до което се докосваха. Всеки стрък, всяко листице, всяка паяжинка му бяха познати. Чуваше тихите им сигнали, които долитаха отвред и му казваха: оттук, оттук, оттук…
И то бързаше, подпирайки се с ръце на меката шума; с мъка влачеше издължените си стъпала, водено непрестанно от гласовете на гората. Светлинката от сърцето му запламтя ослепително, то изгаряше от нетърпение да се слее по-скоро с другите сърца на кораба, който все още го чакаше насред сечището.
Изпревари студените прожектори, лъчите им се заплетоха в същите клони, които пропуснаха него, ала спряха преследвачите му. Те се протягаха след него, сплитаха се и препречваха пътя им. Един пълзящ корен леко се надигна и спъна мъжа с наниза от зъби, друг пък впримчи крака на един от подчинените му, който се просна по очи, бълвайки ругатни на своя език, а гората наоколо повтаряше: бягай, бягай, бягай…
И извънземното бягаше — напред, към сечището…
Гигантската играчка, бисерът на Галактиката чакаше само него. То се клатушкаше към красивата, ведра светлина, заструила от кораба със силата на десет милиона светлини. Чудотворните й свойства бяха нараснали и сега тя излъчваше мощно сияние, озаряващо всичко наоколо.
Съществото вече прекосяваше високата трева и се стремеше да попадне в обхвата на това сияние, да включи светлинката от сърцето си към неговите пулсации, но дългите му чудати стъпала се заплетоха в някакви плевели, които не го пускаха.