Елмазният извор

— Сядай, яж. — Даде ми хляб и чорба.

Легнах на пода, ала дълго не можах да заспя — боляха ме краката, ръцете.

Степан не ме попита къде отивам и откъде идвам. Оцених деликатността му — навеки. Никога повече не го видях. Но и до днес си спомням горещата просена чорба, миризмата на загорялата каша, напомняща шоколад, вкусът на лулата, която, след като обърса чибука й с ръкава си, ми протегна Степан на прощаване, за да си дръпна на изпроводяк.

Стигнах до лагера в мътната зимна вечер и седнах в снега близо до портала.

Ето, сега ще вляза и всичко ще свърши. Ще свършат тези два прекрасни дни на свобода след дългите години затвор — и отново въшки, отново ледени камъни, бяла пара, глад, побои. Ето че в лагера влезе безконвойният актьор от култбригадата. Познавах го. Ето, минават работниците от лесозавода — тъпчат на едно място, за да не замръзнат, а войникът от конвоя влезе в стаята на дежурния на портала, на топло, и не бърза. Ето, влезе началникът на лагера лейтенант Козичев, хвърли фаса от цигарата си „Казбек“ в снега, и дървосекачите, които чакаха пред портала, на часа се втурнаха натам. Време е. Няма да седя цяла нощ я. Всичко, което си намислил, трябва да го вършиш до край. Бутнах вратата и влязох през пропуска. В ръката си стисках заявление до началника на лагера за режима в безконвойната командировка. Козичев прочете заявлението и ме прати в изолатора. Там спах, докато не ме извикаха при следователя, но, както и предполагах, не заведоха срещу мен ново дело — присъдата ми беше достатъчно голяма. „Ще заминеш в наказателната мина“ — рече следователят. И след няколко дни ме изпратиха там — в централния етапен затвор хората не ги държаха дълго.